— Баща ми е имигрант евреин и няколко други училища отказаха да ме приемат, преди «Латимър» да ми предложи място.
— Винаги съм мислил за теб като за англичанин — каза Саша.
— Не се съмнявам — отвърна Бен. — Но хора като Тремлет не го правят и никога няма да го правят.
Саша не каза на майка си причината, поради която вече не играе в Първи отбор. Всички в училище обаче много добре знаеха кой е виновен за това отборът вече да няма чисто досие, докато Втори се радва на успешен сезон.
Когато в края на срока директорът го извика, Саша нямаше представа какво е сгафил този път, но беше сигурен, че ще разбере. Почука колебливо на вратата на мистър Килтър и зачака познатото «Влез». Когато влезе в кабинета, беше посрещнат с топла усмивка.
— Седни. — Вълна на облекчение заля Саша. Ако останеш прав, значи си загазил; ако те поканят да седнеш, всичко е наред. — Исках да си поговоря на четири очи с теб, Саша. — За първи път директорът се обръщаше към него с малкото му име. — Преглеждах резултатите ти и мисля, че не е зле да кандидатстваш за наградата «Айзък Бароу» по математика в Кеймбридж.
Саша мълчеше. Нямаше представа за какво говори директорът.
— «Айзък Бароу» е една от най-престижните награди на Кеймбридж и на победителя му се предлага стипендия в Тринити — продължи мистър Килтър. Мъглата постепенно започна да се разпръсва, но нещата все още оставаха неясни. — Тъй като Тринити е моята алма-матер, за мен ще е особено удоволствие, ако спечелиш наградата. Трябва обаче да те предупредя, че ще се съревноваваш с ученици от всички училища в страната, така че конкуренцията ще е много сериозна. Ще се наложи да жертваш почти всичко друго, ако искаш да имаш някакъв шанс.
— Дори да играя в Първи отбор следващия сезон ли?
— Подозирах, че ще ме попиташ това — каза Килтър. — Затова обсъдих проблема с мистър Сътън и двамата сме на мнение, че може да ти се позволи поне странично занимание, особено след като крикетът така и не успя да грабне въображението ти, а капитанският пост на училищния отбор по шах не се оказа прекалено натоварващ за теб.
— Несъмнено знаете, че вече ми предложиха място в Лондонското училище по икономика заради отличните ми резултати — каза Саша.
— Предложение, което спокойно можеш да приемеш, ако не спечелиш стипендията «Айзък Бароу». Защо не обсъдиш идеята с майка ти и не ми кажеш какво е нейното мнение?
— Мога точно да ви кажа каква ще е реакцията й — каза Саша. Директорът повдигна вежда. — Ще иска да кандидатствам за наградата. Но пък тя винаги е имала много по-големи амбиции за мен, отколкото за самата себе си.
— Е, не е нужно да вземаш решение до началото на следващия срок. Няма да е зле обаче да обмислиш сериозно въпроса, преди да решиш. Никога не забравяй девиза на училището — paulatim ergo certe[6].
— Ще се опитам — каза Саша, като си позволи малка фриволност с директора.
— Между другото, моля да предупредиш майка си, че ще водя жена си на вечеря в «Морети» следващата събота по случай годишнината от сватбата ни и се надявам, че тя няма да е в почивка.
Саша се усмихна и стана от стола.
— Ще й предам, сър.
Реши да се разходи из училището, преди да се върне у дома и да каже на майка си защо директорът е искал да го види. Отиде до ограденото игрище и видя, че там играят крикет. Училището имаше 146 точки от 3 мача и въпреки живия си интерес към числата Саша така и не беше овладял тънките нюанси на играта. Единствено англичаните можеха да измислят игра, в която логиката не е в състояние да определи кой отбор печели.
Продължи да върви покрай игрището, като от време на време поглеждаше, когато чуваше удар на кожа върху дърво. Когато стигна другата страна, реши да мине зад павилиона, за да не разсейва играещите. Беше минал само няколко метра, когато бе изтръгнат от унеса си от момичешки глас, идващ от близките шубраци. Спря и се заслуша по-внимателно. Моментално позна другия глас, който стигна до него.
— Знаеш, че го искаш, така че защо се преструваш?
— Никога не съм искала да стигна толкова далече — запротестира момичето, което очевидно плачеше.
— Вече е малко късно да ми го казваш.
— Махай се от мен, или ще викам.
— Давай. Никой няма да те чуе.
Последва вик, от който скорците на покрива на павилиона се разлетяха уплашено. Саша изтича в шубраците и видя Тремлет, легнал върху съпротивляващо се момиче, чиято пола беше вдигната до кръста; блузата и гащичките й лежаха на земята до нея.
— Гледай си работата, Руски — каза Тремлет, когато го видя. — Тя е просто местна курва, така че се разкарай.