— Има ли и други галерии в Лондон? — попита Саша, докато слизаха обратно по стъпалата и се присъединяваха към гълъбите на Трафалгар Скуеър.
Чарли не се разсмя, тъй като вече знаеше, че скоро Саша ще започне да й задава въпроси, на които няма да може да отговори.
Когато се върнаха във Фулам, Саша искаше да я заведе на обяд в «Морети», но фактът, че не можеше да си го позволи, не беше единствената причина да се озоват в едно малко кафене. Трябваше да мине малко повече време, преди да представи Чарли на майка си.
В понеделник сутринта, когато директорът му се обади по телефона и го помоли да се отбие през кабинета му, Чарли все така изпълваше ума му. Изразът «да се отбие» го накара да се разсмее.
Мислеше си, че краката му ще се подкосят, докато минаваше през портала и вървеше по коридора към директорския кабинет. Чувстваше се като замаян от ударите боксьор, на когото му предстои финален рунд.
Мистър Килтър отговори на почукването му с познатото: «Влез!». Саша отвори вратата, но не научи нищо от физиономията на директора. Отказа поканата да седне — предпочете да остане прав, докато слуша присъдата.
— Proxime accessit[8] — каза Килтър. — Поздравления.
Сърцето на Саша се сви. Не смяташе, че второто място е достойно за похвали.
— Победен си от момче от Манчестърската гимназия, което е изкарало сто процента, докато ти имаш деветдесет и осем. Естествено — продължи директорът, — ти несъмнено си разочарован, което е напълно разбираемо. Но добрата новина е, че след запознаване с резултатите от годишните ти изпити, от Тринити са склонни да ти предложат стипендия.
— Но вие току-що казахте, че съм се класирал втори.
— По математика. Но никой не е успял дори да те доближи по руски.
Първата му мисъл беше: «Дано Чарли…».
13.
Алекс
Бруклин
Иван връчи на Алекс двайсет и пет долара.
— Поредният успешен ден. Не виждам причина да не продължим да доим кравата още доста време. Така че ще се видим следващата събота точно в единайсет.
— Защо да чакаме дотогава, когато можем да правим пари всеки ден? — попита Алекс.
— Защото вимето на кравата ще пресъхне. А пък и ако майка ти разбере с какво се занимаваш, със сигурност ще го прекрати.
Алекс напъха смачканите банкноти в задния джоб на джинсите си и стисна ръката на партньора си.
— До следващата събота.
— И този път гледай да дойдеш навреме — каза Иван.
Докато вървеше към пазара, Алекс започна да си подсвирква. Чувстваше се като милионер — а вече беше казал на майка си, че ще бъде милионер, когато навърши трийсет. Даваше й по десет долара всяка неделя вечер с обяснението, че са от работата му на пазара през уикенда. Истината беше, че пазарът се беше превърнал в негов втори дом и през следобедите след училище и докато Елена беше все още на работа, той се мотаеше между сергиите, наблюдаваше търговците и бързо научаваше на кого може да се има доверие и — което беше по-важното — на кого не. Винаги купуваше плодовете и зеленчуците от Бърни Кауфман, който никога не лъжеше клиентите си и не пробутваше залежала стока.
— Трябва ми един килограм картофи, Бърни, малко червен боб и два портокала — каза Алекс, докато поглеждаше списъка, даден му от Елена. — А, и червено цвекло.
— Три долара, господин Рокфелер — каза Бърни, докато му подаваше две хартиени торби. — И между другото, Алекс, просто искам да ти кажа, че ми беше много приятно, че ми беше клиент, и не се съмнявам, че ще се представиш отлично в Нюйоркския университет.
— Че защо да ходя другаде за плодове и зеленчуци?
— Ще ти се наложи в бъдеще, защото след две седмици затварям сергията.
— Защо? — попита Алекс, който отдавна беше приел, че Бърни е неразделна част от пазара.
— Лицензът ми трябва да се поднови в края на месеца и собственикът иска по осемдесет долара седмично. При тази цена ще съм късметлия, ако изляза на нула. Пък и съм почти на шейсет и дългите работни часове вече не ми харесват толкова, особено през зимата. — Алекс знаеше, че Бърни става в четири сутринта всеки ден, за да зареди на борсата, и рядко затваряше преди пет следобед.
Не можеше да приеме, че приятелят му ще изчезне просто така. Имаше десетки въпроси, които искаше да му зададе, но се нуждаеше от малко време да помисли. Благодари му и закрачи към дома.
Докато минаваше умислен покрай магазина за втора употреба, Ади отвори вратата и му извика:
— Алекс, ела! Имам нещо специално за теб.