— Вие сте едно от най-добрите отделения, които съм виждал — каза генералът, докато връчваше знаменцето.
— Покажете ми другите — отвърна Големия Сам.
Генералът избухна в смях.
На 5 юни 1972 година лейтенант Лоуъл, ефрейтор Карпенко и наборниците от 116-а пехотна рота се качиха на камиони посред нощ и ги откараха до летище, което не беше отбелязано на нито една карта. След четиринайсет часа и три кратки спирания за зареждане на самолета, но не и на войниците, най-сетне кацнаха на силно охранявано летище някъде в Южен Виетнам. Вече не бяха новобранци, а обучени пехотинци, готови за война.
Не всички щяха да се завърнат.
116-а рота прекара две седмици в настаняване в импровизираната си казарма и още толкова в подготовка за първото си задание. Накрая всички до един бяха повече от готови. Но за какво?
— Заповедите ни са ясни — каза Лоуъл на сутрешния инструктаж. — Трябва да патрулираме района около Лон Бин. Виетконг понякога навлизат в него с надеждата да намерят слабо място в отбраната ни. Ако са достатъчно глупави да го направят отново, работата ни е да ги накараме да съжаляват и да си оберат крушите.
— А ще можем ли да пренесем битката на тяхна територия? — попита Алекс.
— Малко вероятно — отвърна Лоуъл. — Това е работа на професионалистите — морските пехотинци и армейските рейнджъри. Биха ни извикали да им асистираме само при изключителни случаи.
— Значи сме нещо като пътни ченгета — каза Танка.
— Нещо подобно — призна Лоуъл.
«Онези, които само стоят и чакат, също служат.»[15] Алекс реши да потърси откъде е цитатът при следващото си посещение в библиотеката, което можеше да е и след две години.
— Добрата новина е — продължи Лоуъл, — че на всеки шест седмици ще имате няколко дни отпуска, през която ще можете да посетите Сайгон.
Чуха се отделни радостни възгласи.
— Но дори тогава не можете да си позволите да се отпуснете. Трябва да приемате, че всеки, който ви приближи, може да е агент на Виетконг. Особено внимавайте с младите красавици, които ще ви предложат секс, с надеждата да измъкнат от вас нещо, което да смятате за съвсем тривиална информация.
— А не можем ли просто да правим секса и да си държим устата затворена? — предложи един войник.
Лоуъл изчака смехът да затихне и каза твърдо:
— Не, Бойл. Всеки път, когато се изкушите, си припомнете, че това може да струва живота на някой ваш другар.
— Не съм сигурен дали ще издържа шест седмици без жена — каза Бойл.
Макар че избухнаха в смях, останалите от взвода очевидно споделяха мнението му.
— Не се безпокой, Бойл — каза Лоуъл. — Армията е помислила за войници като теб. Недалеч от лагера си имаме бардак. Върти го една дама, казва се Лили, и всичките й момичета са подбрани внимателно. Единствения път, когато Лили откри, че едно от момичетата й работи за Виетконг, на следващата сутрин тялото му беше открито да се носи в реката. За всеки взвод в лагера има определен ден от седмицата, в който може да посети заведението на Лили. Нашият е сряда.
Алекс намираше патрулирането за досадно в най-добрия случай и за безсмислено в най-лошия. Минаха пет седмици преди да видят виетконгски войници. Лейтенант Лоуъл незабавно даде заповед за настъпление и огън, но не успяха да улучат нищо освен някое и друго дърво и секунди по-късно врагът изчезна безследно в джунглата.
Когато описа случая в дълго писмо до майка си, Алекс се опита да я увери, че е по-вероятно да загине при пресичане на Брайтън Бийч авеню, отколкото по време на патрул. Това наблюдение беше цензурирано.
Алекс получаваше редовно писма от майка си. Бърни най-сетне се пенсионирал и Елена признаваше, че откакто си отишъл, едва успявали да излязат на нула. На Алекс не му трябваше да чете между редовете, за да разбере, че нито майка му, нито Димитрий са родени търговци. Елена му пишеше, че очакват с нетърпение да се върне, макар че Алекс трябваше да приеме, че това ще стане най-рано след година. Докато дългите седмици се превръщаха в още по-дълги месеци, той започна да се пита дали не бе трябвало да послуша съвета на Ади и да помоли за отсрочка, за да завърши последната си година в университета и — което беше по-важно — да поиска ръката й. Дори беше купил пръстена.
20.
Саша
Лондон, 1972
— Моля за разрешението ви, сър, да поискам ръката на дъщеря ви.
— Колко възхитително старомодно — каза мистър Дейнджърфийлд. — Но, Саша, не сте ли малко млади да мислите за брак? Не е ли по-добре да изчакате още малко, преди да вземате подобно необратимо решение?
15
Цитат от поемата «За неговата слепота» на Джон Милтън, публикувана първо под заглавието «Когато си помисля как светлината ми помръква». — Б.пр.