21.
Алекс
Виетнам, 1972
— Какво смяташ да правиш, когато се прибереш у дома? — попита лейтенант Лоуъл, докато двамата с Алекс седяха в землянката и деляха нещо, което минаваше за обяд.
— Ще завърша следването си в Нюйоркския университет, след което ще изградя империя, която да съперничи на Рокфелер.
— Моят кръстник — прозаично рече Лоуъл. — Мисля, че ще го харесаш, и знам, че той би харесал теб.
— Работиш ли за него? — попита Алекс.
— Не, аз съм председател на борда на малка банка в Бостън, която носи фамилното име. Но ако трябва да съм честен, само се водя председател. Предпочитам да се занимавам с първата си любов, политиката.
— Президент ли искаш да станеш някой ден? — попита Алекс.
— Не, благодаря — отвърна Лоуъл. — Не съм толкова амбициозен като теб, ефрейтор, и много добре познавам границите на способностите си. Но когато се върна в Бостън, смятам да се кандидатирам за Конгреса, а може би един ден и за Сената.
— Като дядо ти ли? — Лоуъл се изненада и очевидно не беше подготвен за следващия въпрос на Алекс. — Защо не се опита да отложиш военната служба? Със сигурност си имал всички подходящи връзки да не попаднеш в тази адска дупка.
— Така е, но другият ми дядо е бил генерал и ме убеди, че служба във Виетнам няма да навреди на политическата ми кариера, особено като се има предвид, че повечето от противниците ми се погрижиха да не получат призовки. Но иначе си прав, всичките ми връстници от Харвард намериха начин да се измъкнат от казармата.
Алекс загреба последните зърна от дъното на консервата и ги изяде бавно, сякаш бяха някоя от най-вкусните гозби на майка му.
— Е, май е време да тръгнем да търсим врага — каза Лоуъл.
— Да бе — отвърна Алекс.
В сряда вечер, докато останалите от отделението отиваха при Лили, Алекс можеше да бъде открит в столовата в компанията на книга. Вече беше изчел Толстой, Дикенс и Дюма в оригинал и напоследък беше насочил вниманието си към Хемингуей, Белоу и Чийвър.
Ади му пишеше всяка седмица и Алекс откри, че не е осъзнавал колко много му липсва тя. Трябваше да й предложи да се оженят, но не с писмо. Но щом се прибереше…
Големия Сам непрекъснато го подканваше да се качи с момчетата на автобуса за бордея, но Алекс упорито отказваше и дори показа на Танка снимка на Ади.
— Не е нужно да й казваш — каза ухиленият до уши Сам.
— Но ще се наложи да й кажа — отвърна Алекс, докато Елвис Пресли пееше от джубокса в столовата «Винаги беше в мислите ми».
— Мисля, че Ким ще ти хареса — упорстваше Големия Сам.
— Нямах представа, че си падаш по Киплинг — отвърна Сам и също му се ухили.
— Замислял ли си се някога за безполезността на войната? — попита Алекс.
— Старая се да не го правя — отвърна Лоуъл. — Подобни неща могат да отслабят решимостта ми, а това няма да помогне на хората под мое командване, ако ни се случи да участваме в реално сражение.
— Но от другата страна на ДМЗ[17] сигурно има много млади виетнамци, които също като нас седят в землянки, докато всъщност им се иска просто да се приберат при близките си. Историята наистина ли не ни учи на нищо?
— Само на това, че политиците трябва да мислят много внимателно, преди да пратят следващото поколение на война. Майка ти как се справя без теб? — попита Лоуъл, за да смени темата.
— Така, както може да се очаква — отвърна Алекс. — Единайсетте ми сергии едва излизат на нулата, но честно казано, тя чака с нетърпение да се прибера. Вече е почти време да си подновя лицензите, а майка ми няма да може да се справи с господин Улф.
— Кой е той?
— Собственикът.
— Димитрий не може ли да се справи с него? Струва ми се доста корав тип.
— Честно казано, това изобщо не е стихията му. Димитрий е много по-щастлив, когато е в открито море.
— Е, остават ни само няколко месеца преди да ни уволнят, което ще направи доволни всички освен Танка.
— Защо? Той не иска ли да се прибере у дома?
— Не, пусна молба да го прехвърлят в морската пехота и аз с радост го подкрепих. Иска да остане в армията. Ако имаше твоя мозък, от него би излязъл генерал.
— Ако ни се наложи да влезем в сражение, предпочитам до мен да е той, а не някой генерал — каза Алекс.
Когато дойде заповедта, взводът беше на рутинен патрул. Оставаха им само седемнайсет дни преди да ги върнат в Щатите поради изтичане на службата им.
Лейтенант Лоуъл поиска от щаба да повторят заповедта, след което затвори полевия телефон и събра хората си.
— Наблизо има сблъсък. Един от патрулите ни е попаднал в засада и ни е заповядано да им се притечем на помощ.