— О, много добре знам, госпожо Пелвингтън.
— Ферингтън.
— Госпожо Ферингтън.
— А също така каза на господин Пелвингтън, че на товарителната рампа са достатъчни двама души, а не десет, и че ще се намалят кражбите на служителите, ако на всеки служител се дава по един омар всеки ден в специално конструирана клетка, която да може да се носи в автобуси и трамваи.
— Наистина имате чувство за хумор, госпожо Ферингтън.
— Човекът от охраната на хотела не можа да ви накара да оставите господин Пелвингтън. Вие скъсахте шлифера му. Чак когато извикахме полиция, вие се вразумихте.
— Предполагам съм уволнен?
— Предположението вие вярно, господин Чинаски.
Тръгнах към един куп щайги. В един момент, когато госпожа Ферингтън не гледаше, завих към столовата. Все още картата ми за храна бе у мен. Поне можех да се наям здраво за последен път. Яденето бе почти толкова хубаво, колкото за гостите на хотела, а на всичкото отгоре даваха на персонала повече. Като стисках картата си, влязох в столовата, взех си табла, нож, вилица, чаша и няколко хартиени салфетки. Закрачих към шублера. Тогава погледнах нагоре. Зад шублера с кабарчета бе забоден картон, покрит с едри, разкривени букви:
Незабелязано върнах таблата. Излязох от столовата. Тръгнах към товарителната рампа и скочих, тръгнах по алеята. Към мен вървеше друг бродяга.
— Приятел, да имаш една цигара? — попита той.
— Имам — аз извадих две цигари, дадох му едната и лапнах другата. Запалих му, после запалих на себе си. Той тръгна на изток, аз тръгнах на запад.
86
Борсата на селскостопански труд се намираше на ъгъла на Пета и „Сан Педро“. Трябва да си там в пет сутринта. Когато стигнах бе още тъмно. Хората седяха или стояха прави, свиваха цигари и кротко си говореха. Всички такива места миришат еднакво — миришат на спарено и пот, на урина и евтино вино.
Предния ден помогнах на Джан да се пренесе при един дебел търговец на недвижимо имущество, който живееше на „Кингсли Драйв“. Стоях на стълбището, скрит от погледа му и ги гледах как се целуват. После влязоха заедно в апартамента му и вратата се затвори. Аз излязох обратно на улицата, този път сам, и за пръв път забелязах парчетата хартия и боклуците, които покриваха улицата. Изгониха ни от апартамента ни. Имах два долара и осем цента. Джан ми каза, че ще ме чака, докато нещата ми потръгнат, но това много не го вярвах. Името на търговеца на недвижимо имущество бе Джим Бемис, имаше офис на улица „Алварадо“ и голяма пачка.
— Когато ме ебе, ми е гадно — каза Джан веднъж. Вероятно сега му казваше същото за мен.
В няколко щайги бяха натрупани портокали и домати и очевидно бяха без пари. Взех един портокал, забих зъби в кората и изсмуках сока. След хотел „Санс“ бях взимал известно време социална помощ, но вече нямах право.
Някакъв тип на около четирийсет се приближи до мен. Косата, му бе боядисана, всъщност не приличаше на човешка коса, повече приличаше на конци. Силната крушка го осветяваше. По лицето си имаше кафяви брадавици, повечето скупчени около устата. От всяка стърчаха по един-два черни косъма.
— Как си? — попита той.
— ОК.
— Кво ще кажеш да ти духам?
— Не, не искам.
— Ей, човек, възбуден съм, вря. Супер добър съм.
— Виж кво, съжалявам. Не съм в настроение.
Той сърдито се отдалечи. Огледах огромното помещение. Чакаха около петдесет мъже. Десет или дванайсет чиновника от трудовата борса седяха зад бюрата си или се мотаеха наоколо. Те пушеха цигари и изглеждаха по-притеснени от скитниците. Чиновниците бяха отделени от бродягите с тежка преграда от телена мрежа, която стигаше от пода до тавана. Някой я бе боядисал в жълто. Едно много неутрално жълто.
Когато чиновник трябваше да говори нещо с някой бродяга, той отваряше малко стъклено прозорче в мрежата. След като книжата биваха попълнени, чиновника затваряше малкото прозорче, заключваше го отвътре и всеки път, когато това се случеше, надеждата изчезваше. Всички се оживявахме, когато прозорчето се отвореше, шансът на който и да е, бе нашият шанс, но когато се затвореше, надеждата се изпаряваше. Тогава ни оставаше само да се гледаме един-друг.
На задната стена, зад жълтата преграда и зад чиновниците, бяха подредени шест черни дъски. Имаше бял тебешир и гъби за триене, съвсем като в училище. Пет от черните дъски бяха избърсани, макар и да бе възможно да се видят духовете на предишни съобщения, за работа отдавна свършена и завинаги загубена що се касаеше до нас.
На последната черна дъска имаше съобщение: