Мислех си, че машините са взели работата на берачите на домати. Обаче, ето как било. Човеците явно бяха по-евтини от машините. Пък и машините се разваляха. Ах!
Огледах чакалнята — нямаше азиатци, нямаше евреи, почти нямаше негри. Повечето бродяги бяха бедни бели или мексиканци. Няколкото негри вече се бяха напили е вино.
Един от чиновниците се изправи. Едър мъж с бирено шкембе. Това, което у него се набиваше на очи бе жълтата му риза на черни райета. Ризата бе прекалено колосана, носеше писарски ръкавели, за да си пази ръкавите, като на снимка от 1890 година. Той приближи и отключи едно от прозорчетата в жълтата преграда.
— Слушайте! Отзад има камион, който ще ви закара в Бейкърсфийлд!
Прозорчето хлопна, той го заключи, седна зад бюрото си и запали цигара.
За момент никой не помръдна. После, един по един, тези, които седяха по пейките станаха и се протегнаха, лицата им бяха безизразни. Хората, стоящи прави си хвърлиха цигарите на пода и внимателно ги загасиха с подметките на обувките си. Тогава започна всеобщото бавно изнасяне. Всички се наредихме пред една врата, водеща към заграден двор.
Слънцето се показа. Всъщност сега всички се видяха за пръв път. Няколко души се ухилиха, виждайки познато лице.
Стояхме на опашка и си пробивахме път към задницата на камиона, слънцето изгряваше. Време бе да тръгваме. Качвахме се във военен камион от Втората световна война, покрит с брезент, раздран на едно място. Придвижвахме се напред, бутахме се грубо, а същевременно се опитвахме да сме поне малко вежливи. По едно време ми писна от лактите и отстъпих назад.
Вместимостта на камиона бе възхитителна. Едрият мексиканец, който щеше да ни надзирава, стоеше от едната страна на камиона и махаше с ръка:
— Хайде, хайде, качвайте се, по-бързо!
Хората бавно се придвижваха напред, като че влизаха в устата на кит.
През дупката в брезента можех да видя лицата им — те говореха тихо и се усмихваха. Същевременно ме отблъскваха и се почувствах самотен. Тогава реших, че мога да се справя с доматите. Някой ме блъсна отзад. Оказа се дебела мексиканка, която изглеждаше доста разгорещена. Хванах я за хълбоците и я повдигнах. Беше много тежка. Трудно ми беше. Най-накрая хванах нещо — изглежда едната ми ръка се бе промушила до дълбоките недра на чатала й. Набутах я вътре. Протегнах ръка, за да се хвана и да се кача. Бях последен. Мексиканецът настъпи ръката ми.
— Не — каза той, — достатъчно.
Моторът на камиона забумтя, задави се, спря. Шофьорът отново завъртя стартера. Запали и те потеглиха.
87
Борсата за индустриален труд бе разположена в близост до бордеите. Бродягите бяха по-добре облечени, по-млади, но бяха не по-малко апатични и вяли. Те стояха подпрян и на первазите на прозорците, грееха се на слънце и пиеха кафето, което БИТ раздаваше безплатно. Нямаше сметана и захар, но беше безплатно. Тук между нас и чиновниците нямаше телена преграда. Телефоните звъняха по-често, а служителите бяха по-спокойни, отколкото тези в борсата за селскостопански труд.
Приближих се до гишето, връчиха ми бланка и писалка, вързана с верижка.
— Попълни я — каза чиновникът, хубаво мексиканско момче, което се опитваше да скрие добротата си зад деловия си вид.
Започнах да попълвам бланката. На адрес и телефонен номер написах: „Нямам“. След това на образование и квалификация написах: „две години в «Лос Анджелис Сити Колидж». Журналистика и Изящни изкуства“.
Казах на чиновника:
— Сбърках. Бихте ли дали още една бланка?
Той ми даде. Вместо това написах: „Завършил гимназия в Лос Анджелис. Работил съм като склададжия, общ работник. Мога да пиша на машина.“
Подадох му бланката.
— Добре — каза чиновникът, — седнете и почакайте. Ще ви извикаме, ако изникне нещо.
Намерих свободно място на един перваз и седнах. До мен седеше стар негър. Имаше интересно лице: нямаше примирения вид, характерен за всички нас, седящи в тази стая. Изглеждаше като че ли се опитваше да не се смее на себе си и на останалите.
Видя ме, че го гледам. Ухили се.
— Тоя дето е шеф тука си го бива. Изхвърлили го от Селскостопанската борса, ядосал се и започнал това. Специализирал се в намиране на работна ръка за по няколко часа. Ако някой иска да му разтоварят вагон бързо и евтино, обажда се тука.
— Знам, казаха ми.
— Тоя дето иска да му се разтовари вагона бързо и евтино се обажда тука. Шефът взима 50 процента. Ние не се оплакваме. Ние взимаме квото ни дадат.
— Нямам нищо против. Дреме ми.
— Нещо си провесил нос. Добре ли си?
— Загубих жена.
— Ще имаш и други, и тях ще загубиш.