Автогарата беше близо до „Таймс скуеър“. Вървях по улицата със стария си куфар в ръка. Беше вечер. Хората на рояци излизаха от метрото. Като насекоми, безлични и безумни, те се втурваха срещу мен, заобикаляха ме, блъскаха ме. Въртяха се и се бутаха един друг. Издаваха ужасяващи звуци.
Спрях в един вход и довърших последната бутилка.
Отново тръгнах, блъсках се, пробивах си път с лакти. Вървях, докато не забелязах табела за стаи под наем на Трето авеню. Съдържателката беше стара еврейка.
— Трябва ми стая — казах й аз.
— Трябва ти един хубав костюм, мойто момче.
— Нямам пари.
— Хубав костюм, почти без пари. Мъжът ми държи шивачницата от другата страна на улицата. Ела с мен.
Платих за стаята и си оставих горе куфара. Пресякохме заедно улицата.
— Херман, покажи на това момче костюма.
— О, костюма е чудесен — Херман го донесе. Тъмносин, леко износен.
— Много е малък.
— Не, не. Точно ще ти е.
Той излезе иззад тезгяха.
— Ето, пробвай сакото — Херман ми помогна да го облека. — Виждаш ли? Става ти… искаш ли да пробваш панталоните? — той държеше панталоните пред мен, от кръста до стъпалата.
— Добре са.
— Десет долара.
— Нямам толкова.
— Седем долара.
Дадох на Херман седемте долара и отнесох костюма в стаята си. Излязох да си купя бутилка вино. Когато се прибирах, заключих вратата, съблякох се и се приготвих за първия истински сън от доста време насам.
Легнах, отворих бутилката, направих възглавницата на твърда топка и я поставих зад гърба си. Поех дълбоко въздух и се загледах през прозореца. За първи път от пет дни бях сам. Аз бях човек, който вирее в самота. Без нея бях като някой без храна и вода. Всеки един ден без самота ме правеше по-немощен. Бях напълно зависим от нея. Мракът на стаята бе за мен като слънчева светлина. Отпих от виното.
Внезапно светлина заля стаята. Чу се трясък. Железопътната линия бе на едно ниво с прозореца ми. Някакъв влак бе спрял. Гледах една редица нюйоркски лица и те ме гледаха. Влакът постоя и потегли. Възцари се тъмнина. Отново светлина заля стаята. Гледах лицата. Като видение от ада, което се повтаряше и повтаряше. Лицата ставаха все по-грозни, по-безумни и жестоки. Аз отпивах от виното.
Кошмарът продължи: тъмнина, после светлина; светлина, после тъмнина. Свърших виното и отидох за още. Върнах се, съблякох се и отново си легнах. Лицата продължаваха да пристигат и да отпътуват. Като че ли имах видения. Посещаваха ме стотици дяволи, които Самият Дявол не можеше да понася. Пих още.
Накрая станах и извадих новия си костюм от гардероба. Намъкнах се в сакото. Тясно бе. Изглеждаше по-малко, отколкото като го пробвах в шивачницата. Внезапно се чу звук от разпаряне. Точно по средата на гърба се бе разцепило. Свалих остатъците от сакото. Оставаше ми панталона. Вкарах крака в крачолите. Беше с копчелък, не с цип. Докато се опитвах да ги закопчая шевът на седалището се разпра. Протегнах ръка и пипнах долните си гащи.
18
Четири или пет дни се мотах наоколо. След това се запих за два дена. Махнах се от тази квартира и се нанесох в Грийнич Вилидж. Един ден прочетох в литературната притурка на един вестник, че О’Хенри винаги пишел в един известен писателски бар. Намерих бара и влязох да търся не знам какво.
Беше по обяд. Освен мен нямаше други посетители, въпреки статията. Стоях сам заедно с едно голямо огледало, бара и съдържателя.
— Съжалявам, господине. Не можем да ви обслужим.
Втрещих се, нищо не можах да отговоря. Чаках обяснение.
— Вие сте пиян.
Може би бях махмурлия, но не бях пил от дванадесет часа. Промърморих нещо за О’Хенри и напуснах.
19
Приличаше на занемарен магазин. На витрината висеше обява: „Търсят се работници“. Влязох. Мъж с тънки мустачки ми се усмихна.
— Седнете — даде ми писалка и формуляр. Попълних формуляра.
— Колеж? Така ли?
— Не точно.
— Занимаваме се с реклама.
— Оо?
— Не ви интересува?
— Ами, как да ви кажа. Аз рисувам. Художник, нали знаете? Закъсах го с парите. Не успявам нищо да продам.
— Такива имаме много.
— И аз не мога да ги понасям.
— Горе главата. Може би, като умреш, ще станеш известен.
След това ми обясни, че в началото се работи нощем, но че винаги има шанс за повишение.
Отговорих му, че обичам да работя нощем. Каза, че мога да започна в метрото.
20
Двама старци ме чакаха. Срещата беше в метрото, там, където е депото. Връчиха ми наръч картонени плакати и малък метален инструмент, който приличаше на отварачка за консерви. Качихме се в един от вагоните.