Выбрать главу

Садикин я обичаше много, до полуда. Но — тоя шифър! Защо й е притрябвал толкова?… Освен ако някой не й е поръчал да го научи.

Сметна, че не е просто женско любопитство, а друго, не заради него самия беше мила тя, ами заради шифъра.

И скъса с нея.

Досега му се доплакваше, като си спомнеше за това.

Повече не се залови с никакво момиче. Остана си ерген, заклет ерген, женомразец.

След това пък, съвсем неочаквано касиерът напусна, предаде на него цялата си работа.

И Садикин отново се разтревожи: защо напуска? Дали не е объркал някаква каша и иска да стовари вината върху другиго? Напоследък чиновниците често подмятаха, че нещо става с касовите бележки, необясними поправки и подозрителни излишъци.

От страх да не набедят него, си подаде оставката.

Назначиха го на работа в една търговска фирма. Но и там не се задържа. Като че ли го търсеха само да има върху кого да стоварят отговорността и да го пратят в затвора.

Напусна и там.

Реши да работи сам. Ако ще отговаря; да отговаря за своите постъпки, за своите грешки. Отвори магазин за обувки. И понеже си знаеше сметките, потръгна му. Но една вечер видя двама подозрителни субекти да се навъртат покрай витрината. Повика полиция. Провериха ги — порядъчни хора. А когато ги освободиха, единият се приближи до него: „Ще те наредим, да помниш!“ И наистина през нощта магазинът му изгоря. Огледът установи, че се дължи на късо съединение — оголен електрически проводник. Но той остана с убеждението, че съвсем не е случайно, че ония двамата така си бяха отмъстили. А може би ги бе изпратила конкуренцията. Защото го мразеха. Всички, пред които се изпречеше, го мразеха.

Избяга от столицата, това вавилонско стълпотворение. Нае си земеделска ферма. И уж се успокои — пасторална идилия. А то — за кратко. След месец всичките му крави измряха. Ветеринарят предположи, че са пасли отровни треви. Но Садикин вече знаеше — отмъщаваха му. Преследваше го някаква сила, някаква опасна мафия, която не беше в състояние да разкрие.

Купи си корабче — да прекупува копра. То се блъсна в риф и потъна. Застрахователното дружество не му го плати, ами на това отгоре го обвини, че го е потопил умишлено, за да получи обезщетението, което се оказа много по-голямо от стойността на амортизираното старо корито.

Нима и тук не личеше почеркът на същата враждебна организация? И тук, както навред.

Беше останал без нито една рупия.

И се нае работник в плантация с хевея. И нали си беше работлив, понеже събираше повече каучук, другите работници му се заканиха, че ще го пречукат, задето им завишава нормите.

Отиде на Калимантан.

Залови се да търси диаманти. В находището, отделено за частници. Но и там не се задържа. Един беше извадил хубаво кристалче, а на заранта го намериха мъртъв, ухапан от змия. Само това му трябваше на Садикин. От няколко дни забелязваше как двама подозрителни типове все го дебнат. Изводът за него беше само един — ако и той извади нещо по-ценно, и в неговата палатка щеше да се намъкне змия.

Затова избяга и оттам.

Захвана се с нещо, което не би допуснал преди това. Стана бракониер. Незаконна работа, заплаха от полиция, от арест, от затвор. Ала той не се плашеше от полицията, плашеше се от оная организация, тайнствената, непознатата, която смяташе, че го дебне на всяка крачка.

Такава сладка работа — далеч от хората, съвсем сам!

Това беше обяснението му пред самия себе си: „Със зверовете все се оправям някак си. Пантерата има нокти, крокодилът — зъби, кобрата — отрова. И знам от кое как да се пазя. От хората — не знам.“

Ловеше всякакви редки екземпляри: от пеперуди до орангутани. Всички, които бяха забранени за лов. Защото купувачите му искаха тъкмо това — забранена стока. От тщеславие: виж, аз имам нещо, което ти нямаш.

Законите за опазване на природата като че ли имат обратен ефект. Щом някой вид попадне в Червената книга, и търсенето му тозчас нараства като взрив. Не само от милионери сноби, дори от най-почтени научни институти и естествено-исторически музеи.

Поддържаше редовна връзка със закупчиците си. Щом събереше достатъчно стока, им се обаждаше по портативния си радиопредавател и те бързо го намираха — я с моторница, я с хеликоптер, за да си я получат.

За да не буди съмнения, навред се представяше за смахнат златотърсач. Уж рови из речната тиня за наносно злато. И говореше за него като истински маниак, макар че вътрешно беше напълно убеден в несъществуването му.

И днес Садикин гребеше срещу течението, като оглеждаше бреговете, преценявайки къде би било най-удобно да установи лагера си.