Липсва ми това момиче. Тази Лайя. Тази версия на мен, която пламтеше най-ярко, когато Елиас Валерий беше наблизо.
Лайя, която правеше грешки. Лайя, чиито грешки водеха до ненужна смърт.
Как можах да забравя? Тихо благодаря на Кийнан и прибирам старото наметало в торбата си. После придърпвам новото по-близо и си казвам, че е по-топло.
Глава 38
Елиас
Нощната тишина в затвора Кауф е смразяваща. Защото това не е тишина на сън, а на смърт, на хора, които се предават, оставяйки живота си да се изплъзне, позволявайки на болката да ги залее, докато избледнеят в нищото. На разсъмване децата на Кауф ще измъкнат телата на онези, които не са издържали през нощта.
В тишината се улавям, че мисля за Дарин. Той винаги беше призрак за мен, фигура, към която се стремихме толкова дълго, че макар никога да не съм го срещал, се чувствам свързан с него. Сега, когато е мъртъв, отсъствието му е осезаемо, като фантомен крайник. Когато си спомня, че го няма, безнадеждността ме залива наново.
Китките ми кървят от оковите, а раменете ми са изтръпнали; ръцете ми са били разпънати цяла нощ. Но болката е пареща, не всепоглъщаща. Преживявал съм и по-лошо. И все пак, когато мракът на припадъка ме обгръща като саван, това е облекчение.
Но то е краткотрайно, защото когато се събуждам на Мястото за изчакване, ушите ми са изпълнени с паникьосаните шепоти на духове — стотици — хиляди — твърде много.
Ловецът на души ми подава ръка да се изправя, лицето й е изпито.
— Казах ти какво ще се случи на това място. — Раните ми не се виждат тук, но тя потръпва, когато ме поглежда, сякаш все пак ги вижда. — Защо не ме послуша? Виж се само.
— Не очаквах да ме хванат. — Духовете се въртят около нас като отломки, носени в буря. — Шаева, какво, по дяволите, става тук?
— Не бива да си тук. — Думите й не са враждебни, както биха били преди седмици. Но са твърди. — Мислех, че няма да те видя до смъртта ти. Върни се, Елиас.
Усещам познатото дърпане в корема си, но се съпротивлявам. — Духовете неспокойни ли са?
— Повече от обикновено. — Тя се отпуска. — Твърде много са. Предимно Книжници.
Отнема ми миг, за да разбера. Чувствам се зле, когато го правя. Шепотите, които чувам — хиляди и хиляди — са на Книжници, убити от Воините.
— Мнозина преминават без моя помощ. Но някои са толкова измъчени. Писъците им разстройват джиновете. — Шаева слага ръка на главата си. — Никога не съм се чувствала толкова стара, Елиас. Толкова безпомощна. За хиляда години като Ловец на души съм виждала война и преди. Гледала съм падането на Книжниците, възхода на Воините. И все пак не съм виждала нищо подобно. Погледни. — Тя сочи към небето, видимо през пролука в короната на Гората.
— Стрелецът и щитоносната девица избледняват. — Тя посочва съзвездията. — Палачът и предателят се издигат. Звездите винаги знаят, Елиас. Напоследък шепнат само за приближаващата тъмнина.
Сенките се събират, Елиас, и тяхното събиране не може да бъде спряно. Каин изрече тези думи — и по-лоши — преди само месеци в Блекклиф.
— Каква тъмнина?
— Нощодателя. — Шаева шепне. Страхът я залива и силното, на пръв поглед непроницаемо същество, с което съм свикнал, изчезва. На нейно място е уплашено дете.
В далечината дърветата светят в червено. Гората на джиновете.
— Той търси начин да освободи братята си — казва Шаева. — Търси разпръснатите части на оръжието, което ги е затворило тук толкова отдавна. Всеки ден е все по-близо. Аз — аз го усещам, но не мога да го видя. Мога само да чувствам злобата му, като хладната сянка на буря от Невенес.
— Защо го страхуваш? — питам. — Ако и двамата сте джини?
— Неговата сила е сто пъти по-голяма от моята — казва тя. — Някои джини могат да яздят ветровете или да изчезват. Други могат да манипулират умове, тела, времето. Но Нощодателя — той притежава всички тези сили. И още. Той беше наш учител, наш баща, наш водач, наш крал. Но… — Тя извръща поглед. — Аз го предадох. Предадох нашия народ. Когато той разбра за това — небеса, за векове живот не съм познала такъв страх.
— Какво се случи? — питам тихо. — Как го предаде —
Ръмжене раздира въздуха от горичката. Шшшшаева…
— Елиас — казва тя, измъчена. — Аз —
Шаева! Ръмженето е като удар с камшик и Шаева подскача. — Разстрои ги. Върви!
Отстъпвам от нея, а духовете се тълпят и гъмжат около мен. Един се отделя от останалите, малък и с широко отворени очи, с превръзка на окото, все още част от нея, дори в смъртта.