— Изи? — казвам с ужас. — Какво —
— Изчезвай! — Шаева ме блъсва, връщайки ме в горящото, болезнено съзнание.
Оковите ми са разхлабени и аз съм свит на пода, измъчен и премръзнал. Усещам пърхане по ръцете си и чифт големи, тъмни очи ме гледат, широко отворени и притеснени. Момчето Книжник.
— Тас?
— Надзирателят нареди на войниците да разхлабят веригите, за да мога да почистя раните ти, Елиас — шепне Тас. — Трябва да спреш да се гърчиш.
Внимателно се изправям. Изи. Това беше тя. Сигурен съм. Но тя не може да е мъртва. Какво се случи с кервана? С Лайя? С Афия? За първи път искам друг припадък да ме отведе. Искам отговори.
— Кошмари, Елиас? — Гласът на Тас е мек и при кимването ми веждите му се свиват.
— Винаги.
— И аз имам лоши сънища. — Погледът му за миг се стрелва към моя, преди да се отклони.
Не се съмнявам. Комендантката изплува в паметта ми, застанала пред килията ми преди месеци, точно преди да бъда обезглавен. Тя ме хвана насред кошмар. И аз имам такива, каза тя.
И сега, на мили и месеци от онзи ден, откривам, че едно дете Книжник, осъдено на Кауф, не е по-различно. Толкова обезпокоително, че тримата сме свързани от този единствен опит: чудовищата, пълзящи в главите ни. Всички тъмнини и злини, които другите ни нанасят, всички неща, които не можем да контролираме, защото сме твърде млади, за да ги спрем — всички те са останали с нас през годините, чакащи в кулоарите, докато потънем до най-ниското си ниво. Тогава те скачат, като гулове върху умираща жертва.
Комендантката, знам, е погълната от тъмнината. Каквито и да са били нейните кошмари, тя се е направила хиляда пъти по-лоша.
— Не позволявай на страха да те завладее, Тас — казвам. — Ти си силен колкото всяка Маска, стига да не го оставиш да те контролира. Стига да се бориш.
От коридора чувам онзи познат вик, същия, който чувам, откакто ме хвърлиха в тази килия. Започва като стон, преди да се разпадне в ридания.
— Той е млад — кимва Тас в посока на измъчения затворник. — Надзирателят прекарва много време с него.
Горкият нещастник. Нищо чудно, че звучи полудял половината време.
Тас излива спирт върху наранените ми нокти и те горят като в ада. Потискам стон.
— Войниците — казва Тас. — Те имат име за затворника.
— Крещящия? — промърморвам през стиснати зъби.
— Художника.
Очите ми се стрелват към тези на Тас, болката е забравена.
— Защо — питам тихо — го наричат така?
— Никога не съм виждал нещо подобно. — Тас извръща поглед, смутен. — Дори с кръв като мастило, картините, които рисува по стените — те са толкова реални, че си помислих, че ще — ще оживеят.
Горещи, парещи адове. Не може да бъде. Легионерът в блока за изолирани каза, че е мъртъв. И аз му повярвах, глупакът, който съм. Оставих се да забравя за Дарин.
— Защо ми казваш това? — Изведнъж ме обзема ужасно подозрение. Шпионин ли е Тас? — Надзирателят знае ли? Той ли те накара?
Тас бързо поклаща глава. — Не — моля, слушай. — Поглежда юмрука ми, който, осъзнавам, е стиснат. Чувствам се зле, че това дете би помислило, че ще го ударя, и го разпускам.
— Дори тук войниците говорят за лова на най-големия предател на Империята. И говорят за момичето, с което пътуваш: Лайя от Сера. И — и Художника… понякога в кошмарите си той също говори.
— Какво казва?
— Името й — шепне Тас. — Лайя. Той вика името й — и й казва да бяга.
Глава 39
Хелене
Гласовете на вятъра се увиват около мен, изпращайки тръпки на безпокойство до дъното на душата ми. Затворът Кауф, все още на две мили разстояние, заявява присъствието си чрез болката на затворниците си.
— Време беше, по дяволите. — Фарис, чакащ на снабдителния пост извън долината, излиза отвътре. Придърпва наметалото си, подплатено с козина, стискайки зъби срещу ледения вятър. — Чакам тук от три дни, Гарван.
— Имаше наводнения в Аргентовите хълмове. — Пътуване, което трябваше да отнеме седем дни, вместо това продължи повече от две седмици. Ратана е на по-малко от седмица разстояние. Няма проклето време. Надявам се, че доверието ми в Готвачката не беше напразно.
— Войниците в гарнизона там настояха да заобиколим — обяснявам на Фарис. — Адска забавяне.
Фарис поема юздите на коня ми, докато слизам. — Странно — казва той. — Хълмовете бяха блокирани и от източната страна, но там ми казаха за свлачище.