Той спира на няколко крачки от мен, с ръце, сключени зад гърба. — Как мога да служа?
— Някой от затворниците ти избягал ли е през последните няколко седмици? Имало ли е прониквания или кражби?
— Не, по всички въпроси, Гарван. — Макар да го наблюдавам внимателно, не виждам никакви признаци, че лъже.
— А необичайна активност? Някой пазач забелязан там, където не бива? Неочаквани затворници, които пристигат?
— Фрегатите доставят нови затворници през цялото време. — Началникът потупва дългите си пръсти замислено. — Самият аз обработих един съвсем наскоро. Но никой от тях не беше неочакван.
Кожата ми настръхва. Началникът казва истината. Но в същото време крие нещо. Усещам го. До мен Авитас се размърдва, сякаш и той долавя нещо нередно.
— Кървав гарван — казва Началникът. — Простете, но защо сте тук, в Кауф, търсейки подобна информация? Мислех, че имате доста спешна мисия да намерите Елиас Валерий?
Изправям се. — Винаги ли задаваш въпроси на висшестоящите си?
— Не се обиждайте. Просто се чудя дали нещо не е довело Валерий тук.
Забелязвам как наблюдава лицето ми за реакция и се стягам за онова, което ще каже след това.
— Защото, ако сте склонна да ми кажете защо подозирате, че той е тук, може би бих могъл да споделя нещо... полезно.
Авитас ме поглежда. Предупреждение. Играта започва.
— Например — казва Началникът, — момичето, с което пътува — коя е тя?
— Брат й е във вашия затвор. — Предлагам информацията свободно — жест на добра воля. Ти ми помогни, аз ще ти помогна. — Вярвам, че Валерий се опитва да го освободи.
Светлината в очите на Началника показва, че съм му дала нещо, което иска. За миг ме залива чувство на вина. Ако момчето наистина е в затвора, току-що направих освобождаването му от Елиас много по-трудно.
— Какво е тя за него, Кървав гарван? Каква власт има над него?
Приближавам се към стареца, за да види истината в очите ми. — Не знам.
Отвън вятърът се усилва. Той въздиша в стрехите, зловещ като предсмъртен хрип. Началникът накланя глава, безмигащите му очи без ресници.
— Кажи името й, Хелене Артурия, и ще ти кажа нещо, което си заслужава.
Разменям поглед с Авитас. Той поклаща глава. Стискам ятагана си и усещам, че дланите ми са влажни върху дръжката. Като Петаче говорих с Началника не повече от два пъти. Но знаех — всички Петачета знаеха — че той ни наблюдава. Какво е научил за мен през това време? Бях дете, само на дванадесет. Какво би могъл да е научил за мен?
— Лайя. — Не допускам никаква интонация в гласа си. Но Началникът накланя глава в студена оценка.
— Ревност и гняв — казва той. — И... притежание? Връзка. Нещо дълбоко ирационално, струва ми се. Странно...
Връзка. Изцелението — защитността, която не искам да чувствам. Проклети небеса. Това ли измъкна от една дума? Събирам лицето си, отказвайки да му покажа какво чувствам. Все пак той се усмихва.
— Аха — казва тихо. — Виждам, че съм прав. Благодаря ти, Кървав гарван. Даде ми много. Но сега трябва да си тръгна. Не обичам да се отдалечавам от затвора за дълго.
Сякаш Кауф е нова булка, за която копнее. — Обеща ми информация, старче — казвам.
— Вече ти казах какво трябва да знаеш, Кървав гарван. Може би не слушаше. Мислех, че ще си — Началникът изглежда леко разочарован — по-умна.
Стъпките на Началника отекват в празната лодкодържателница, докато си тръгва. Когато посягам към ятагана си, напълно възнамерявайки да го накарам да говори, Авитас хваща ръката ми.
— Не, Гарван — прошепва той. — Той никога не казва нищо без причина. Помисли — сигурно ни е дал някакъв намек.
Не ми трябват проклети намеци! Отхвърлям ръката на Авитас, изваждам острието си и крача към Началника. И тогава ме удря — едно нещо, което каза, вдигна косъмчетата на врата ми. Самият аз обработих един съвсем наскоро. Но не беше неочакван.
— Валерий — казвам. — Ти го държиш.
Началникът спира. Не мога съвсем да видя лицето на стареца, когато се обръща наполовина към мен, но чувам усмивката в гласа му. — Отлично, Гарван. Все пак не си толкова разочароваща.
Глава 40
Лайя
Кийнан и аз се прикриваме зад паднал дънер и оглеждаме пещерата. Не изглежда кой знае какво.
— На половин миля от реката, заобиколена от хемлокови дървета, с източен вход, с поток на север и гранитна плоча, обърната настрани, на сто ярда южно. — Кийнан кима към всяка забележителност. — Не може да е другаде.
Бунтовникът придърпва качулката си по-ниско. Малка планина от сняг се натрупва на всяко от раменете му. Вятърът свири около нас, хвърляйки парченца лед в очите ни. Въпреки ботушите с вълнена подплата, които Кийнан открадна за мен от Делфиниум, не усещам краката си. Но поне бурята прикри подхода ни и заглуши зловещите стонове на затвора.