Надзирателят спира на прага на килията, лицето му е полуобърнато към мен, без усмивка. Светлината на факела в коридора задълбочава браздите по бузите и челюстта му. За миг сякаш виждам ясно очертанията на черепа му отдолу.
— Това е, защото попита кой е, Елиас — казва Надзирателят. — Вместо какво.
Глава 45
Лайя
Както много нощи преди тази, сънят ми убягва. Кийнан спи до мен, ръката му е преметната през бедрото ми, челото му е опряно в рамото ми. Тихото му дишане почти ме приспива в сънища, но всеки път, когато съм на ръба, се сепвам и отново се измъчвам от тревоги.
Жив ли е Дарин? Ако е така и ако мога да го спася, как ще стигнем до Марин? Ще ни чака ли Спиро там, както обеща? Ще иска ли изобщо Дарин да изработва оръжия за Книжниците?
А какво ще стане с Елиас? Хелене може би вече го е заловила. Или пък е мъртъв, унищожен от отровата, която тече в тялото му. Ако е жив, не знам дали Кийнан ще ми помогне да го спася.
Но аз трябва да го спася. И не мога да изоставя другите Книжници. Не мога да ги оставя да бъдат екзекутирани в чистката на Комендантката.
Ще започнат утре вечер. На залез слънце, каза Кийнан за екзекуциите. Кървав здрач тогава, и още по-кървав, когато здрачът избледнее в нощ.
Освобождавам внимателно ръката на Кийнан и ставам, навличам наметалото и ботушите си и се измъквам в студената нощ.
Нагнетаващо чувство на страх ме обзема. Планът на Кийнан е толкова непознат, колкото и вътрешността на Кауф. Неговата увереност ми дава някакво успокоение, но не достатъчно, за да се почувствам сигурна, че ще успеем. Нещо в цялата тази работа просто ми се струва грешно. Прекалено прибързано.
— Лайя? — Кийнан се появява от пещерата, червената му коса е разрошена, което го кара да изглежда по-млад. Той ми подава ръка, а аз преплитам пръстите си с неговите, намирайки утеха в допира му. Каква промяна са донесли само няколко месеца в него. Не можех да си представя такава усмивка от мрачното лице на боеца, когото срещнах за първи път в Сера.
Кийнан ме поглежда и се намръщва.
— Нервна ли си?
Въздъхвам. — Не мога да оставя Елиас. — Небеса, надявам се, че не греша отново. Надявам се, че настояването за това, борбата за него, няма да доведе до някаква друга катастрофа. Образът на мъртъв Кийнан пробягва през ума ми и аз потръпвам. Елиас би го направил за теб. А влизането в Кауф е ужасен риск, независимо от всичко. — Няма да го оставя.
Бунтовникът накланя глава, очите му са вперени в снега. Затавам дъх.
— Тогава трябва да намерим начин да го измъкнем — казва той. — Макар че ще отнеме повече време…
— Благодаря ти. — Облягам се на него, вдишвайки вятър, огън и топлина. — Това е правилното нещо. Знам, че е така.
Усещам познатия модел на гривната си под дланта и осъзнавам, че, както винаги, ръката ми е потърсила утеха в нея.
Кийнан ме наблюдава, очите му са странни. Самотни.
— Какво е усещането да имаш нещо от семейството си?
— Кара ме да се чувствам близо до тях — казвам. — Дава ми сила.
Той посяга, почти докосвайки гривната, но после съзнателно отпуска ръката си. — Добре е да помниш тези, които са изгубени. Да имаш напомняне в тъмните времена. — Гласът му е мек. — Добре е да знаеш, че си бил… че си… обичан.
Очите ми се пълнят със сълзи. Кийнан никога не е говорил за семейството си, освен да ми каже, че са изчезнали. Поне аз имах семейство. Той не е имал нищо и никого.
Пръстите ми стискат гривната и по импулс я свалям. Отначало сякаш не иска да се отдели, но я дръпвам силно и тя се освобождава.
— Аз ще бъда твоето семейство сега — прошепвам, отваряйки ръцете на Кийнан и поставяйки гривната в дланта му. Свивам пръстите му около нея. — Не майка, баща, брат или сестра, може би, но все пак семейство.
Той си поема рязко дъх, взирайки се в гривната. Кафявите му очи са непроницаеми и ми се иска да знаех какво чувства. Но му давам правото на тишина. Той нахлузва гривната на китката си с бавно благоговение.
В мен се отваря празнина, сякаш последната част от семейството ми е изчезнала. Но намирам утеха в начина, по който Кийнан гледа гривната, сякаш е най-скъпоценното нещо, което някога му е било дадено. Той се обръща към мен и поставя ръце на кръста ми, затваряйки очи, опирайки челото си в моето.
— Защо? — прошепва той. — Защо ми я даде?
— Защото си обичан — казвам. — Не си сам. И заслужаваш да го знаеш.
— Погледни ме — промълвява той.
Когато го правя, потръпвам, наранена от гледката на очите му, толкова измъчени — преследвани — сякаш вижда нещо, което не желае да приеме. Но миг по-късно изражението му се променя. Втвърдява се. Ръцете му, нежни допреди малко, се стягат и се нагорещяват.