— Ти, хитро, подло копеле. — Друсий сграбчва Тас за врата. — Знаех, че имаш нещо общо с това.
Моля небесата за достатъчно сила поне да поваля Друсий, и се хвърлям напред. Той отстъпва встрани и ме блъсва в стената. Само преди месец щях да успея да използвам грубата му атака, за да го надвия. Но отровата и разпитите ме лишиха от бързината ми. Преди да го спра, Друсий обхваща врата ми с ръце и притиска. Мярка ми се вихър от мръсна руса коса. Дарин се хвърля в корема на Друсий, и Маската се препъва.
Кашлям за въздух и падам на едно коляно. Дори по време на камшиците на Комендантката или суровото обучение на центурионите усещах собствената си издръжливост, заровена дълбоко, където никой не можеше да я докосне. Но сега, докато гледам как Друсий преобръща Дарин по гръб и го зашеметява с удар в слепоочието, не мога да намеря тази сила. Не мога да я открия.
— Елиас! — Тас е до мен, пъхайки нож в ръката ми. Принуждавам се да се нахвърля върху Друсий. Скокът ми е по-скоро пълзене, но имам достатъчно боеви инстинкти, за да забия кинжала в бедрото му и да го завъртя. Той вие и ме сграбчва за косата, но аз пробождам крака и корема му отново и отново, докато ръцете му не спират да се движат.
— Ставай, Елиас. — Тас е отчаян. — Огънят се разпространява твърде бързо!
— Не мога...
— Можеш — трябва. — Тас ме дърпа с цялата си тежест. — Вдигни Дарин! Друсий го зашемети!
Тялото ми е крехко и бавно, толкова бавно. Изтощено е от гърчовете, побоищата, разпитите, отровата, безкрайното наказание през последните месеци.
— Стани, Елиас Валерий. — Тас ме удря по лицето, и аз го поглеждам изненадан. Очите му са яростни. — Ти ми даде име — казва той. — Искам да живея, за да го чуя от устите на другите. Стани.
Изръмжавам, докато се изправям на крака, докато се придвижвам към Дарин, коленича и го вдигам на раменете си. Препъвам се под тежестта му, макар Кауф да го е оставил много по-лек, отколкото би трябвало да бъде мъж с неговия ръст.
Отчаяно надявайки се, че няма да се появят други Маски, се запътвам към стълбите. Блокът за разпити вече е напълно обхванат от пламъци, гредите на тавана горят, димът е толкова гъст, че едва виждам. Препъвам се нагоре по каменните стъпала, Тас е непреклонно до мен.
Раздели го на това, което можеш да направиш. Един крак. Един сантиметър. Думите са объркан напев в главата ми, все по-слаб пред писъците на паниката в изнемощялото ми тяло. Какво ще стане на върха на стълбището? Ще отворим вратата към хаос или ред, и в двата случая не знам дали ще мога да изнеса Дарин от затвора.
Бойното поле е моят храм. Върхът на меча е моят свещеник. Танцът на смъртта е моята молитва. Убийственият удар е моето освобождение. Не съм готов за освобождението си. Не още. Не още.
Тялото на Дарин става все по-тежко с всяка секунда, но вече виждам вратата, която води навън в затвора. Посягам към дръжката, дръпвам я надолу, бутам.
Не се отваря.
— Не! Тас скача нагоре, дърпайки дръжката на вратата, бутвайки с всичка сила.
Отвори я, Елиас. Пускам Дарин и дърпам огромната дръжка, взирайки се в заключващия механизъм. Напипвам импровизирани инструменти за отключване, но когато пъхам един в ключалката, той се чупи.
Трябва да има друг изход. Обръщам се и издърпвам Дарин наполовина надолу по стълбището. Дървените греди, които поддържат тежестта на камъка, са пламнали. Огънят бушува над главите ни, и аз съм убеден, че светът е изчезнал, освен за Дарин, Тас и мен.
Тръпките на гърч ме обхващат, и усещам приближаването на непреодолима тъмнина, която засенчва всичко, което съм преживял досега. Падам, тялото ми е по-лошо от безполезно. Мога само да пелтеча и да се давя, докато Тас се навежда над мен, викайки нещо, което не чувам.
Това ли чувстваха приятелите ми в мига на смъртта? Бяха ли и те погълнати от този безполезен гняв, още по-обиден, защото нямаше значение? Защото в крайна сметка Смъртта ще си вземе своето, и нищо не може да я спре?
Елиас, Тас ми говори без звук, лицето му е изпоцапано със сълзи и сажди. Елиас!
Лицето и гласът му избледняват.
Тишина. Тъмнина.
После познато присъствие. Тих глас.
— Стани. — Светът се връща във фокус, и виждам Хващача на души, надвесен над мен. Голите, пусти клони на Гората на здрача се простират като пръсти над главата ми.
— Добре дошъл, Елиас Валерий. — Гласът й е безкрайно нежен и добър, сякаш говори на ранено дете, но очите й са същите празни черни, каквито са били, откакто я познавам. Тя хваща ръката ми, както би го направил стар приятел. — Добре дошъл в Мястото на чакането, царството на духовете. Аз съм Хващачът на души, и съм тук, за да ти помогна да преминеш от другата страна.