Ако искам останалите Книжници в затвора да избягат, не бива да разкривам позицията си. Но въпреки това се принуждавам да гледам. Да стана свидетел. Да запомня този образ, за да не бъдат забравени тези животи.
Когато Книжниците изчезват зад източния край на стената на Кауф, се промъквам през портите. Този път не ми е непознат. С Елиас си разменяхме съобщения дни наред чрез Тас, и всеки път минавах оттук. Все пак се вцепенявам, докато минавам покрай осемте легионери, които стоят на пост в основата на входната порта на Кауф. Гърбът ми настръхва, и поглеждам към бойниците, където патрулират стрелци.
Докато прекосявам ярко осветения затворнически двор, се опитвам да не гледам надясно към двете огромни дървени загона, където Воините държат затворниците Книжници.
Но накрая не мога да се въздържа и се взирам. Две каруци, всяка наполовина пълна с мъртъвци, са паркирани до най-близкия загон. Група по-млади Воини без маски — Петици — товарят още мъртви Книжници, онези, които не са оцелели в студа.
Бий и мнозина други могат да им доставят оръжия, беше казал Тас. Скрити в кофи за помия и парцали. Не ножове или ятагани, а върхове на копия, счупени стрели, месингови чукове.
Въпреки че Воините вече са убили стотици от моя народ, хиляда Книжници все още стоят в тези загони, очаквайки смъртта. Те са болни, гладуващи и полузамръзнали от студа. Дори ако всичко върви по план, не знам дали имат достатъчно сили да се справят със затворническите стражи, когато дойде моментът, особено с толкова примитивни оръжия.
Но пък нямаме много други възможности.
По това време в ярко осветените коридори на Кауф има малко войници. Все пак се промъквам покрай стените и избягвам малкото стражи на пост. Очите ми за миг се спират на входовете, водещи към ямите за Книжниците. Минах покрай тях първия ден, когато дойдох тук, когато още бяха пълни. Миг по-късно трябваше да тичам да търся място, където да повърна.
Продължавам по входния коридор, през ротондата и покрай стълбището, което, според Хелене Артурия, води към покоите на Маските и кабинета на Надзирателя. Скоро ще дойде и твоят ред. Огромна стоманена врата се извисява зловещо от едната страна на стената на ротондата. Блокът за разпити. Дарин е там долу. В момента. На метри от мен.
Барабаните на Кауф отброяват времето: пет и половина сутринта. Коридорът, водещ към казармите на Воините, кухнята и складовите помещения, е далеч по-оживен от останалата част на затвора. Разговори и смях се носят от трапезарията. Усещам мириса на яйца, мазнина и прегорял хляб. Един легионер излиза от стая пред мен и аз потискам въздишка, когато минава на косъм от мен. Той сигурно ме чува, защото ръката му се плъзва към ятагана и той се оглежда.
Не смея да дишам, докато не продължи напред. Твърде близо, Лайя.
Мини покрай кухните, беше ми казала Хелене Артурия. Складът за масло е в самия край на коридора. Факлоносците постоянно влизат и излизат, така че каквото и да планираш, ще трябва да действаш бързо.
Когато намирам склада, съм принудена да изчакам, докато един намръщен помощник-войник измъква буре с катран и го търкаля по коридора. Той оставя вратата открехната, и аз оглеждам съдържанието на помещението. Бурета с катран са наредени в основата му като редица яки войници. Над тях стоят туби с дължина колкото предмишницата ми и ширина колкото дланта ми. Синьо-огнено масло, прозрачно жълтото вещество, което Империята внася от Марин. Мирише на изгнили листа и сяра, но ще бъде по-трудно забележимо от катрана, когато го разлея из затвора.
Отнема ми почти половин час да изпразня дузина туби в задните коридори и ротондата. Връщам всяка празна туба обратно в склада, надявайки се никой да не забележи, докато не стане твърде късно. После натъпквам още три туби в вече издутия си чувал и влизам в кухнята. Един плебей командва над печките, ревейки заповеди на робските деца Книжници. Децата сноват наоколо, подгонени от страх. Предполагам, те са освободени от избиването, което се случва навън. Устата ми се изкривява от отвращение. Надзирателят има нужда поне от няколко роби, за да продължат да вършат домакинската работа тук.
Забелязвам Бий, тънките й ръце треперят под табла с мръсни чинии от трапезарията. Приближавам се към нея, спирайки често, за да избягвам забързаните тела около мен. Тя подскача, когато й говоря на ухото, но бързо прикрива изненадата си.