Мястото на чакане изведнъж става по-студено. — Като теб — казвам безизразно.
— Не си единственото живо същество, което е бродило из горите ми, Елиас. Шамани идват тук понякога. Лечители също. За живите или мъртвите, хленченето е непоносимо. Но на теб не ти пречеше. На мен ми отне десетилетия, за да се науча да общувам с духовете. А ти го схвана след няколко посещения.
Съскане прорязва въздуха и зървам познатия блясък на джиновата горичка, който става по-ярък. Този път Шаева го пренебрегва.
— Опитах се да те държа далеч от Лайя — казва тя. — Исках да се чувстваш изолиран. Исках нещо от теб и затова желаех да си уплашен. Но след като те спрях по пътя ти към Кауф, след като изрече името ми, нещо се събуди в мен. Някакъв остатък от по-доброто ми „аз“. Осъзнах колко съм сгрешила, искайки нещо от теб. Прости ми. Бях толкова уморена от това място. Исках само освобождение.
Блясъкът става по-ярък. Дърветата сякаш треперят.
— Не разбирам.
— Исках ти да заемеш мястото ми — казва тя. — Да станеш Ловец на души.
Отначало мисля, че съм я чул погрешно. — Затова ли ме помоли да помогна на Тристас да премине?
Тя кимва. — Ти си човек — казва тя. — Затова имаш ограничения, каквито джиновете нямат. Трябваше да видя дали можеш да го направиш. За да бъдеш Ловец на души, трябва да познаваш смъртта отблизо, но не бива да й се кланяш. Трябва да си водил живот, в който си искал да защитаваш другите, но си открил, че можеш само да разрушаваш. Такъв живот поражда разкаяние. Това разкаяние е врата, през която силата на Мястото на чакане може да влезе в теб.
Шаева…
Тя преглъща. Сигурен съм, че чува зова на своите събратя. — Мястото на чакане е съзнателно, Елиас. Най-старата магия, която съществува. И — тя се извинява с гримаса — то те харесва. Вече е започнало да ти шепне тайните си.
Хващам се за нещо, което ми каза преди. — Каза, че когато си станала Ловец на души, Нощодателя те е убил — казвам, — но после те е върнал и те е оковал тук. А сега живееш.
— Това не е живот, Елиас! — казва Шаева. — Това е жива смърт. Винаги съм заобиколена от духове. Привързана съм към това място…
— Не съвсем — казвам. — Напусна Гората. Дойде чак да ме вземеш.
— Само защото беше близо до земите ми. Да напусна за повече от няколко дни е мъчение. Колкото по-далеч отивам, толкова повече страдам. А джиновете, Елиас — не разбираш какво е да се справяш с моите затворени събратя.
ШАЕВА! Те викат към нея сега и тя се обръща към тях.
Не! Изкрещявам думата в главата си и земята под мен потреперва. Джиновете замлъкват. И изведнъж знам какво трябва да я попитам.
— Шаева — казвам. — Направи ме свой наследник. Върни ме към живота, както Нощодателя направи с теб.
— Глупак си — прошепва тя, без да е изненадана от молбата ми. — Приеми смъртта, Елиас. Ще бъдеш свободен от желания, грижи, болка. Ще ти помогна да преминеш и всичко ще бъде тихо и спокойно. Ако станеш Ловец на души, животът ти ще бъде на разкаяние и самота, защото живите не могат да влизат в Гората. Духовете не ги понасят.
Скърствам ръце. — Може би си твърде мека към проклетите духове.
— Може дори да не си способен…
— Способен съм. Помогнах на Изи и Тристас да преминат. Направи го за мен, Шаева. Ще живея, ще спася Дарин, ще довърша започнатото. После ще се грижа за мъртвите и ще имам шанс да се изкупя напълно за всичко, което съм сторил. — Пристъпвам към нея. — Ти си се разкайвала достатъчно дълго — казвам. — Позволи ми да поема.
— Все още ще трябва да те уча — казва тя, — както мен ме учеха. — Голяма част от нея иска това, виждам го. Но тя е уплашена.
— Страхуваш ли се от смъртта?
— Не — прошепва тя. — Страхувам се, че не разбираш бремето, което искаш.
— Колко дълго си чакала да намериш някой като мен? — Увещавам я. — Хиляда години, нали? Наистина ли искаш да останеш тук още хиляда години, Шаева? Дай ми този дар. Приеми този, който ти предлагам.
За миг болката и страданието й, истината за съществуването й през последното хилядолетие, се изписват на лицето й толкова ясно, сякаш ги е изкрещяла. Виждам момента, в който решава, момента, в който страхът е заменен от примирение.
— Побързай — казвам. — Небеса знаят колко време вече е минало в Кауф. Не искам да се върна в тялото си точно навреме, за да изгоря до пепел.
— Това е стара магия, Елиас. Не е на джинове, хора или ифрити, а на самата земя. Ще те върне в момента на смъртта. И ще боли.
Когато хваща ръцете ми, допирът й гори по-горещо от серранска пещ. Стисва челюсти и изпуска пронизителен стон, който ме разтърсва до дъно. Тялото й пламва, изпълнено с огън, който я поглъща, докато тя вече не е Шаева, а създание от извиващ се черен пламък. Пуска ръцете ми и се завърта около мен толкова бързо, сякаш съм обгърнат от облак от мрак. Макар да съм призрак, усещам как същността ми се изцежда. Падам на колене, а гласът й изпълва главата ми. По-дълбок глас гърми под него, древен глас, самото Място на чакане, което завладява джиновото й тяло и говори чрез него.