— Тя беше права — казва той с кух глас. — Той не те е отвел. Ти си тръгнала доброволно.
О, небеса, сега го познах. Разбира се, че го познавам. Той отблъсква качулката си и косата му се излива като пламък.
Кийнан.
Глава 13
Елиас
Докато се опитвам да разбера как — и защо — червенокосият от Лунния фестивал ни е проследил чак през планините, друга фигура излиза уморено от гората. Русата й коса е прибрана в разрошена плитка, лицето и превръзката на окото й са изцапани с кал. Тя беше слаба, когато живееше при Комендантката, но сега изглежда на ръба на глада.
— Изи? — изривам.
— Елиас. — Тя ме поздравява със слаба усмивка. — Изглеждаш… ъъъ… слаб? — Веждите й се свиват, докато оглежда променения ми от отровата вид.
Лайя ме отминава, а от гърлото й се изтръгва радостен вик. Тя прегръща с едната ръка Червенокосия, а с другата — бившата робиня на Комендантката, и тримата се сгромолясват на земята в смесица от смях и сълзи.
— Небеса, Кийнан, Изи! Добре сте — живи сте! — възкликва тя.
— Живи, да. — Изи хвърля поглед към Червенокосия. — За „добре“ не съм сигурна. Твоят приятел тук наложи убийствено темпо.
Червенокосият не й отговаря, погледът му е прикован в мен.
— Елиас. — Лайя забелязва напрежението и се изправя, прочиствайки гърлото си. — Познаваш Изи. А това е Кийнан, мой… приятел. — Думата приятел излиза от устата й сякаш не е сигурна дали е точна. — Кийнан, това е…
— Знам кой е. — Червенокосият я прекъсва, и аз потискам желанието да го ударя за това. Да нокаутираш приятеля й пет минути след първата среща, Елиас — лош начин да запазиш мира.
— Това, което искам да разбера — продължава той, — е как, по дяволите, се озова при него. Как можа…
— Защо не седнем. — Изи повишава глас и се отпуска до огъня. Сядам до нея, без да изпускам Кийнан от поглед. Той е отвел Лайя настрана и й говори припряно. Наблюдавам устните му — казва й, че ще дойде с нея до Кауф.
Това е ужасна идея. И ще трябва да я отхвърля. Защото ако да стигнем аз и Лайя до Кауф е почти невъзможно, да скрием четирима души е пълна лудост.
— Кажи ми, че имаш нещо за ядене, Елиас — прошепва Изи. — Може би Кийнан може да живее от манията си, но аз не съм яла свястно от седмици.
Подавам й остатъците от заека си. — Съжалявам, не остана много — казвам. — Мога да хвана още един. — Продължавам да следя Кийнан, наполовина изваждайки ятагана си, докато той става все по-разпален.
— Няма да я нарани — казва Изи. — Можеш да се отпуснеш.
— Откъде знаеш?
— Трябваше да го видиш, когато разбра, че тя е тръгнала с теб. — Изи отхапва от заека и потръпва. — Помислих, че ще убие някого — мен, всъщност. Лайя ми даде своето място на една баржа и каза, че Кийнан ще ме намери след две седмици. Но той ме откри ден след като напуснах Сера. Може би е имал предчувствие, не знам. Успокои се накрая, но мисля, че оттогава не е спал. Веднъж ме скри в сигурна къща в едно село и цял ден търси информация, нещо, което да ни отведе до вас. Мислеше само как да стигне до нея.
Значи е влюбен. Чудесно. Искам да задам още въпроси, например дали Изи смята, че Лайя изпитва същото. Но си замълчавам. Каквото и да има между Лайя и Кийнан, не бива да ме засяга.
Докато ровя в раницата си за още храна за Изи, Лайя сяда до огъня. Кийнан я следва. Изглежда бесен, което приемам за добър знак. Надявам се Лайя му е казала, че сме добре и че той може да се върне при бунтовниците си.
— Кийнан ще дойде с нас — заявява Лайя. По дяволите. — И Изи…
— …също идва — добавя момичето Книжница. — Това правят приятелите, Лайя. Освен това нямам къде другаде да отида.
— Не знам дали това е най-добрата идея. — Подбирам думите си — това, че Кийнан се пали, не означава, че аз трябва да се държа като идиот. — Да стигнем четирима души до Кауф…
Кийнан изсумтява. Не е изненадващо, че ръката му стиска лъка, а желанието да прониже гърлото ми с стрела е изписано по лицето му. — Лайя и аз нямаме нужда от теб. Ти искаше свобода от Империята, нали? Вземи си я. Напусни Империята. Изчезни.
— Не мога. — Вадя метателните си ножове и започвам да ги остря. — Дадох обещание на Лайя.
— Маска, която държи на обещанията си. Това бих искал да видя.
— Тогава гледай внимателно. — Спокойно, Елиас. — Слушай — казвам. — Разбирам, че искаш да помогнеш. Но да вземем още хора само ще усложни…
— Не съм дете, за което ще трябва да се грижиш, Воине — изръмжава Кийнан. — Проследих ви дотук, нали?
Има право. — Как ни проследи? — Запазвам учтив тон, но той се държи, сякаш съм заплашил да изтребя неродените му деца.