Вървим покрай поток до колиба, пълна с мебели от бледо дърво и ръчно тъкани килими. Многоцветни племенни лампи осветяват пространството. Купа с яхния дими на масата. — Уютно — казвам. — Живееш ли тук?
Ловецът на души се обръща да си тръгне, но аз заставам пред нея и тя се блъска в мен. Очаквам студ да ме прониже, както когато докоснах призраците. Но тя е топла. Почти трескава.
Ловецът на души рязко се отдръпва и аз вдигам вежди. — Ти си живо същество?
— Не съм човек.
— Това го разбрах — казвам сухо. — Но не си и призрак. И очевидно имаш нужди. — Оглеждам къщата, леглото в ъгъла, тенджерата с яхния, която бълбука над огъня. — Храна. Подслон.
Тя се взира в мен и се плъзва около мен с неестествена бързина. Напомня ми за съществото в катакомбите на Сера. — Ефрит ли си?
Когато посяга към вратата, въздъхвам раздразнено. — Какво лошо има да говориш с мен? — казвам. — Сигурно ти е самотно тук, с духове за единствена компания.
Очаквам да се обърне срещу мен или да избяга. Но ръката й замръзва на дръжката на вратата. Отдръпвам се и посочвам към масата.
— Седни. Моля.
Тя бавно се връща в стаята, черните й очи са предпазливи. Виждам проблясък на любопитство дълбоко в този непроницаем поглед. Чудя се кога за последно е говорила с някой, който вече не е мъртъв.
— Не съм ефрит — казва, след като се настанява срещу мен. — Те са по-слаби същества, родени от низшите елементи. Пясък или сянка. Глина, вятър или вода.
— Тогава какво си? — казвам. — Или — оглеждам измамно човешката й форма, с изключение на тези безвъзрастни очи — какво си била?
— Бях момиче някога. — Ловецът на души гледа надолу към шарения модел, отразен върху ръцете й от една от племенните лампи. Звучи почти замислено. — Глупаво момиче, което направи една глупава постъпка. Но това доведе до друга глупава постъпка. Глупавото стана катастрофално, катастрофалното стана убийствено, а убийственото — прокълнато. — Тя въздъхва. — Сега съм тук, прикована към това място, плащайки за престъпленията си, като ескортирам духове от едно царство към следващото.
— Доста наказание.
— Беше доста престъпление. Но ти знаеш за престъпленията. И за покаянието. — Тя се изправя, отново строга. — Спи, където пожелаеш. Няма да те безпокоя. Но помни, ако искаш своя собствен шанс за покаяние, трябва да намериш начин да помогнеш на Тристас.
Дните се сливат — времето тук се усеща различно. Усещам Тристас, но не го виждам. С напредването на дните се гмуркам все по-дълбоко в гората в моите все по-развълнувани опити да го намеря. Най-накрая откривам част от Гората, която изглежда сякаш не е виждала слънчева светлина от години. Река бърза наблизо и зървам гневно червено сияние напред. Огън?
Сиянието се усилва и обмислям да извикам Ловеца на души. Но не усещам дим и когато се приближавам, осъзнавам, че не е огън това, което видях, а горичка от дървета — огромни, свързани помежду си и грешни. Изкривените им стволове светят, сякаш погълнати отвътре от пламъците на адовете.
Помогни ни, Шаева. Гласове от дърветата извикват, звукът е рязък и груб. Не ни оставяй сами.
Фигура коленичи в основата на най-голямото дърво, с ръка, опряна плоско в горящия ствол. Ловецът на души.
Огънят от дърветата се процежда в ръцете й и се разпространява към врата й, стомаха й. В рамките на един дъх тялото й пламва, бездимни пламъци от червено и черно я поглъщат. Извиквам, хуквайки към нея, но внезапно, както е погълната, пламъците угасват и тя е цяла отново. Дърветата все още светят, но огънят им е приглушен. Укротен.
Ловецът на души се срива и аз я вдигам. Тя е лека като дете.
— Не трябваше да виждаш това — прошепва, докато я нося от горичката. — Не знаех, че ще навлезеш толкова дълбоко в Гората.
— Това ли е портата към адовете? Там ли отиват зловещите духове?
Ловецът на души поклаща глава. — Добри или зли, Елиас, духовете просто продължават напред. Но това е своего рода ад. Поне за онези, които са хванати в капан вътре.
Тя се срива на стол в колибата си, лицето й е сиво. Увивам одеяло около раменете й, облекчен, когато не протестира.
— Каза ми, че ефритите са направени от низшите елементи. — Сядам срещу нея. — Има ли по-висши елементи?
— Само един — прошепва Ловецът на души. Враждебността й е толкова намаляла, че изглежда като различно същество. — Огън.
— Ти си джин. — Осъзнавам го внезапно, макар че трудно го проумявам. — Нали? Мислех, че някакъв крал на Книжниците е подмамил другите фейски същества да предадат и унищожат вашия вид преди много време.