Наистина забележителното при приложеното от китайците „промиване на мозъка“ било, че не използвали изтезания или физическо насилие, за да го постигнат. Пленниците били помолвани и убеждавани — „на час по лъжичка“ — да изказват чужди мнения, но изцяло по собствена воля. Първо, примерно ги приканвали само да изброят писмено какви добри неща, според тях самите, има все пак в комунизма. После — под маската на свободно и справедливо обсъждане на темата — ги помолвали да изброят писмено лошите страни на американската система. Постепенно и неотклонно в съзнанието на военнопленниците изпъквали привидно само дребни и незначителни недостатъци на капитализма, но на подсъзнателно ниво те се трупали и нараствали лавинообразно. Целият процес продължавал дотогава, докато поне един от тях не промени убежденията си и не се обърне в правата комунистическа вяра.
Силата на промиването на мозъка се дължи на факта, че съответният човек не изразява възгледи, които някой друг е вложил насила в устата му. Тъкмо напротив, той много добре знае, че сам е стигнал до съответните изводи и мнения. И в крайна сметка, все по-нарастващата пропаст между представата, която военнопленникът е имал за себе си като за лоялен американец, и фактът, че същевременно пише все по-дълги и по-дълги списъци с нелоялни към родината му признания, причинява това, което психологът Леон Фестинджър нарича „когнитивен дисонанс“ — тоест драстично разминаване, несъответствие и непоследователност в мислите, чувствата и поведението на съответния човек.
Според Фестинджър хората проявяват силно изразена склонност да отстраняват когнитивния дисонанс. Ако примерно се насилвате да се усмихвате и да се държите оптимистично, когато сте тъжни и отчаяни, в един момент неминуемо ще реагирате на така възникналия в ума ви когнитивен дисонанс, като или се откажете от преструвката си, че сте щастливи, или наистина се почувствате щастливи. Просто няма да сте в състояние да поддържате особено дълго двете противоречащи си състояния — както е станало и с онези злощастни американски войници, попаднали в китайски лагер за военнопленници.
Методът на Сократ
Понастоящем възприемаме образованието като процес, при който учителят „налива“ информация и знания в главата на ученика. Но английската дума за образование — „education“ — произлиза от латинската „educare“, която означава буквално „извличам“. В древността задачата на учителя е била да помага на ученика да извлича от себе си собствените си вътрешни възприятия и прозрения (виж Фигура 10.1)3.
Тогавашното образование е следвало метода на Сократ. И макар че в действителност не Сократ е неговият създател, той е допринесъл изключително много за популяризирането на тази техника. При метода на Сократ учителят задава серия дълбокомислени въпроси, като чрез тях принуждава учениците си да осъзнаят, обмислят, определят и опишат собствените си възприятия, възгледи и идеи.
Сред многото положителни страни на този метод е и това, че той насърчава хората да се вгледат в себе си, да осъзнаят възприятията си и да ги изразят със свои думи. Което пък — както несъмнено биха се съгласили и китайските промивачи на мозъци — е най-сигурният начин за постигане на трайно въздействие.
Методът на Сократ е полезен не само за учениците, но и за учителя. Всъщност прочутите школи на древна Гърция били основавани с оглед да са от полза както на постигналите мъдрост мислители, така и на жадните за знания техни слушатели. Преподаването в школите подсигурявало на тогавашните учени мъже аудитория, пред която да излагат и да развиват своите идеи и възгледи. И тези древни мислители, наричани софисти, се отблагодарявали на слушателите си, като разбуждали задрямалата им сетивност и извличали от тях собствените им възприятия и прозрения чрез задаване на въпроси за размисъл. И двете страни се възползвали от така създадената мощна примка за обратна връзка, която обостряла интелекта и разширявала кръгозора им. Останка от тази древна система откриваме в популярната фраза „Ако искаш да научиш нещо по даден предмет, започни да го преподаваш на други.“
3
Въпреки че тази съпоставка не е валидна за българския, както и за много други езици, ролята на учителя във всички древни култури е била именно такава. В българския език би могла да се потърси известна аналогия с тази любопитна теза на автора, като се вгледаме в корена на думата „образование“ — „образ“, тоест извличане на вътрешния образ на ученика — Б. прев.