В сърцето й щеше да се издига Народната зала (Volk-shalle) — някаква извратена гранитна версия на римския Пантеон, сграда, която е толкова огромна, че куполът на лондонската катедрала "Сейнт Пол" спокойно се побира само в окулуса — кръглия отвор в горната част на купола. Народната зала трябвало да побира 100 000 души, а скандиранията се очаквало да са толкова продължителни и силни, че архитектът даже планирал естествени валежи в самата сграда заради кондензирането на топлите изпарения и падането им под формата над капки върху главите на пламенните фашистки тълпи…
Тази кошмарна конструкция щеше да бъде увенчана с огромен орел, така че отдалеч всичко да изглежда като някакъв космически пруски шлем, 290 метра висок (почти колкото небостъргача "Шард" в лондонското предградие Саутърк), а около нея — огромни символи на господството: арка, два пъти по-висока от Триумфалната в Париж, колосални гари, от които двуетажните влакове се стрелкат със 190 километра в час, пренасяйки немски заселници до Каспийско море и Урал, и други маршрути към Източна Европа, от която славянските Untermenschen[9] вече са изгонени…
Целият европейски континент, с изключение на Швейцария (макар че има таен план да навлезе и там), трябвало да е или част от Райха, или поне от послушни нацистки държави. Както мнозина исторически автори са отбелязвали, имало най-различни планове за превръщане на цялата територия в някаква зловеща версия на Европейския съюз.
През 1942 г. министърът на икономиката на Райха и президент на "Райхсбанк", д-р Валтер Функ, пише един документ, в който призовава за създаването на Europaische Wirtschaftgesellschaft — Общ европейски пазар. Той предлага единна валута, централна банка, обща селскостопанска политика, както и други добре познати ни днес идеи. Рибентроп предлага подобна схема, макар че, нека му отдадем дължимото, Хитлер се противопоставя с мотива, че не е достатъчно жестоко към останалата част от Нацисткия европейски съюз.
В този контролиран от Гестапо Нацистки ЕС властите щяха да са свободни да прилагат своята идеология, основана на расова омраза. Нацистите вече са започнали преследванията още през 30-те години и дълго преди Чърчил да дойде на власт — преди решението военните действия да продължат — те вече преселват огромни групи евреи и поляци.
Създават се гета в близост с железопътни центрове като прелюдия към "депортацията". Нека припомним, че по признанието на Айхман пред съда "депортация" всъщност означава ликвидация. Оставени без реална съпротива и дори без критици, нацистите биха се захванали вече сериозно със задачата физически да унищожават хората, които не одобряват: евреи, цигани, хомосексуалисти, психично болни, с увреждания.
Щяха да пуснат изцяло въображението си, докато извършват експериментите си с човешка плът: ужасни, извратени, нечовешки и арогантни дотолкова, че няма достатъчно силни думи, за да се опишат. Когато Уинстън Чърчил говори по-късно през лятото на 1940 г. за Европа, която потъва в "бездната на нови Тъмни векове, които са още по-зловещи и може би по-продължителни заради светлините на извратената наука", той е съвсем прав.
Най-вероятно по този начин би изглеждал алтернативният свят. Но дори ако Хитлер не беше успял в Русия, дори ако Сталин беше успял да отблъсне нападението — дали животът щеше да е много по-добър?
Тогава щяхме да видим Европа, разделена между две форми на тоталитаризма: от едната страна свят, тероризиран от КГБ и Щази, а от другата — поданиците на Гестапо. Накъдето и да се обърнеш, само огромни маси от хора, които живеят в ужас от почукването на вратата посред нощ, от произволни арести, от лагерите, без никакъв начин да протестират.
От около 200 страни в днешния свят за приблизително 120 може да се каже, че представляват някакъв вид демокрация: в тях важи правото на избирателите да определят собствената си съдба. Повечето от държавите по света поне на думи подкрепят идеята, че демокрацията, както веднъж остроумно отбелязва Чърчил, е най-лошата система на управление в света, с изключение на всички останали. Но ако Хитлер и Сталин бяха победили — или ако единият или другият беше победил — някой вярва ли сериозно, че демокрацията щеше още да бъде на "трона" си днес?
Със суеверния си навик да вменяват справедливост и правота на хода на историята, хората щяха да научат един зловещ урок: че боговете са се усмихнали с благоволение на потисничеството, а следователно нашият тъй недорасъл животински вид има нужда точно от тирания.
Ние, британците, щяхме да преглътнем този морален фалит — твърде лесно е да си представим как Халифакс (или Лойд Джордж, или който и да е) би могъл да убеди избирателите, че именно за такъв мир са копнеели — и все пак със сигурност тези политици биха заблуждавали дори сами себе си.
9
Букв.