Клементин Чърчил плаща цената за своята ангажираност към живота на Чърчил — и тя го знае добре. Веднъж казва, че епитафията на гроба й би звучала така: Тук лежи една жена, която винаги бе уморена, защото живееше в свят, където се изисква твърде много. Доверява на дъщеря си Мери, че е пропуснала радостта да отгледа и възпита собствените си четири деца (петото — Мариголд — умира още в ранна детска възраст).
Тя отдава почти цялото си време на Уинстън, който — по думите на Мери Чърчил — е бил на "първо, второ и трето" място в живота й. Това е саможертва и наистина може да се твърди, че както Клементин, така и нейните деца са страдали от чувството, че са само второстепенни небесни тела, осъдени на вечна орбита около roi soleil[20] от Чартуел. Той е толкова зает, че понякога тя се чувства пренебрегната.
Чърчил наистина й пише с безспорен плам (има запазено писмо, в което й пише, че иска "да я грабне гола от ваната" например); но има и едно тежко писмо, което тя му изпраща през март 1916 г., докато той е в окопите. "Ние още сме млади, но времето лети, открадва любовта и оставя само приятелството, което е много приятно, но не е нито стимулиращо, нито сгряващо сърцето." Леле, майчице…
Има и запазени свидетелства за поне един случай, в който тя го замеря с чиния, пълна със спанак. Като се има предвид огромната му способност да бъде напълно обсебен от себе си, предполагам, мнозина биха подкрепили тази й реакция, като същевременно се радват, че не е улучила. И двамата имат родители, които непрекъснато изневеряват на партньора си, и двамата са пораснали в семейства, които по един или друг начин са били нещастни. Дали Чърчил, или Клементин са изпитали някога изкушението да се отклонят от съпружеската вярност през своите петдесет и шест години брак?
Бих останал много изненадан — независимо от слуховете — ако се намерят доказателства, че Чърчил е сторил такова нещо. Той не само предано е обичал Клементин — не това е най-характерно за него. Има я например историята за Дейзи Фелоус, описана като "фигура на показност, шик и донякъде безсърдечна красота", която случайно се среща с Чърчил по време на Версайската мирна конференция през 1919 г. Тя го кани на чай "да види малкото й дете". Когато Чърчил се появява за обещания чай обаче, там не сварва малко дете, а шезлонг, на който била просната тигрова кожа, а върху тигровата кожа лежала просната… любезната домакиня. Без дрехи. Той направил кръгом и избягал.
Що се отнася до Клементин, там сякаш най-интригуващата останала история е тази за екзотичната гълъбица от Бали. Напрежението от живота с Чърчил е толкова голямо, че тя често пътува далеч за дълги ваканции — в Южна Франция, Алпите, Западна Индия. През 1934 г. тя предприема една истинска одисея — 30000 мили през Южните морета на борда на луксозна параходна яхта, която е собственост на наследника на Гинес — лорд Мойн. Пътуванията й включват Борнео, Сулавеси, Молукските острови, Нова Каледония, Новите Хебриди и остров Бали, откъдето тя пише на мъжа си: "Това е един омагьосан остров. Прекрасни храмове, сгушени всред зелена растителност, във всяко село. Прекрасни танцьори. Жителите водят идиличен живот. Работят по около два часа на ден — в останалата част от времето те свирят на музикални инструменти, танцуват, носят жертвоприношения в храмовете на боговете и правят любов! Идеално е, нали?".
По това време Чърчил води тежка битка с правителството заради законопроекта за Индия — прибира се у дома изтощен след вечерни обсъждания — и на всички става ясно, че животът, който той предлага на Клементин в този момент, никак не е приятен… а сигурно и ежедневните прояви на нежност и правенето на любов едва ли са били много високо в дневния ред в Чартуел, както явно стоят нещата сред щастливите племена в Бали.
При завръщането си през април 1935 г. тя носи всякакви сувенири в багажа си, отслабнала е и изглежда чудесно.
Донесла е красиви раковини, които поставят в декоративните езерца и които с времето стават жълто-зелени на цвят. Но най-ценната й придобивка е екзотичната гълъбица от Бали. Нейната дъщеря Мери я описва като приказна розово-бежова малка птичка с човка и крачета с цвят на корал. "Птичката живееше в красива плетена клетка, която приличаше на клетка за лов на омари. Тя гукаше и се покланяше с изискана ориенталска учтивост на всички хора, които й се нравеха." Гълъбицата е подарък от един мъж, който пътувал на яхтата заедно с Клементин. Той е търговец на картини на име Терънс Филип.
До нас е достигнал един намек за чувствата, които този човек е събудил у Клементин, защото, когато гълъбицата в крайна сметка умира, тя лично измисля надписа, който се прави на слънчевия часовник в розариума на Чартуел, до който е погребана птичката.