Даже и ако целият израз не е с доказано авторство, то той с абсолютна сигурност е казал: je vous liquiderai. Всичките цитати дотук имат помежду си като обща черта не само това, че са смешни, а и че са впечатляващо обидни. Рамзи Макдоналд, водачът на лейбъристите, не бил просто "овца в овча кожа". Един ден Чърчил отива още по-далеч, като атаките му влизат в славните анали на парламента — една обида, от която баща му Рандолф би се гордял.
Спомням си като дете, че ме заведоха в знаменития Цирк на Барнъм, в който показваха всякакви изроди и чудовища, но онова от програмата, което най-много исках да видя, беше "Чудото без кости". Родителите ми решиха, че спектакълът ще бъде твърде деморализиращ и отблъскващ за детските ми очи, затова чаках петдесет години, за да видя все пак Чудото без кости, седнало на стола на финансовия министър.
Когато вижда Стафорд Крипс — лейбърист със строго излъчване, който за кратко играе ролята на негов съперник за поста по време на войната, той казва: "Ето го, с Божията помощ, самият Господ минава". Понякога е доста груб и със свои съратници. Негови са примерно думите, че новите консервативни депутати от групичката на Раб Бътлър през 1945 г. са "нищо повече от букет розови теменужки", а когато личният му секретар му съобщава, че Бътлър и Идън чакат отвън, за да говорят с него, той казва на Антъни Монтегю Браун: "Кажи им да ходят да си го начукат".
И тъй като двамата чакащи съвсем ясно чуват тези думи, той извикал още по-силно след отдалечаващия се Браун: "Не е нужно да изпълняват този съвет буквално!". Това са само част от безкрайните запомнящи се "лафове" на Чърчил, но те илюстрират добре основното в неговата политическа идентичност: че той притежава всичката непокорна войнственост на булдог или на самия Джон Бул. Това определено не се харесва на всички, но по време на война е нужен някой, който е толкова непоправимо дързък и изобретателен с думите, че наистина да може да смачка нацистите — или по-скоро ефрейтор Шикелгрубер и "нарцистите".
За да мобилизираш една демокрация и да я вдигнеш на война, трябва да си народен човек, а Чърчил играе ролята на народен човек по-добре от всеки от неговите съвременници. Той обича каламбури и играта на думи не по-малко от водещите автори на вестник Сън. Социалистическата утопия за него е "опашкотопия"; кокошарника, който построил, нарекъл "Чикънам Палас"[21], а докато сме на темата за кокошките — при пътуването си до Отава през декември 1941 г. той разказва на слушателите си как се е справил с ген. Петен и колебаещите се французи. "Когато ги предупредих, че Британия ще продължи да се бие сама, независимо какво е тяхното решение, генералите отишли и казали пред премиера и разделения му кабинет: "След три седмици на Англия ще й извият врата като на пиле". Ама че пиле, а! Ама че врат!"
Публиката се залива от смях, защото той не само хитроумно нагажда използваните думи за северноамериканската аудитория (използва some chicken вместо по-обичайния британски вариант what a chicken), а след това прави каламбур и от думата neck, която освен "врат" означава също "безсрамие" или "нахална дързост".
Има и още един аспект, в който Чърчил въплъщава нещо изконно от британския характер, и това е неговата непрестанна и несъзнателна ексцентричност — словесна и всякаква. Той измисля думи, които да пасват на това, което иска да каже. Маунтбатън за него става "земновъздуховодно", защото можел да разположи войски по суша, море и въздух. Сделката "Заем-наем" за него е unsordid ("ненечестна") — една дума, която никой не е чувал преди или след тази й историческа употреба. Изпитвал отвращение към телчета и кламери и затова предпочитал документите да бъдат скрепявани с канцеларски шнур, или както той самолично решава да го нарича, "клоп".
"Дайте клоп — казвал с характерното си ръмжене. — Като казвам "клоп", мис Шиърбърн, точно това и искам — клоп!" В аналите е останало как една нова секретарка, Катлийн Хил, се опитала съвестно да изпълни заповедта, като домъкнала всички петнайсет тома на Der Fall des Hauses Stuart от германския историк Оно Клоп (1822–1903). "Божичко Господи!", бил коментарът на Чърчил.
Той не само носел шапки в стил "Лаурел и Харди" от вида, който всички останали отдавна били изоставили, ами и стряскал хората, като сам измислял — и не се притеснявал публично да се яви, облечен в тях — собствени одежди: например странните гащеризони от синьо или вишнево кадифе, които му придавали вид на гигантско двегодишно детенце.
21
Непреводима игра на думи,