Чърчил знаел, че в момента, в който Британия приеме италианското предложение за посредничество, силата на съпротивата веднага ще намалее. Над Острова ще се издигне невидимото бяло знаме и всяка воля за битка ще се изпари.
Затова той казва "не" на Халифакс — и мнозина биха решили, че това сигурно е било достатъчно: министър-председателят се е изказал вече по въпрос на живот и смърт за нацията. В някоя друга държава дебатът вероятно би приключил с тези думи. Но британската конституция гласи друго: министър-председателят е primus inter pares — пръв между равни, тоест до някаква степен трябва да спечели съгласието на колегите си. А и за да разберем истинската динамика на този разговор, трябва да си спомним колко крехка е била позицията на самия Чърчил.
Той е на премиерския пост по-малко от три седмици и съвсем не е толкова ясно кои точно са неговите съюзници около тази маса. Атли и Грийнууд, двамата лейбъристи, са като цяло в негова подкрепа — може би Грийнууд повече от Атли. Същото може да се каже и за либерала Синклер. Но техните гласове не са решаващи. Най-многобройната партия в парламента са торите. Именно на торите разчита той за мандата си… а торите съвсем не са толкова сигурни, че подкрепят Уинстън Чърчил.
От самата си поява на сцената като млад член на парламента, избран от листата на консерваторите, той не се притеснява да напада и осмива собствената си партия. След това я изоставя и се присъединява към либералите — и макар в крайна сметка да се връща отново при торите, мнозина от тях го смятат за безпринципен опортюнист. Само няколко дни по-рано консервативната група в парламента събужда вълна от спекулации, след като аплодира бурно влизането на Чембърлейн в залата, а след това замира в гробно мълчание при появата на Чърчил. А сега той седи на една маса с двама от най-влиятелните тори самият Чембърлейн, лорд-председател на Тайния съвет[7], и Едуард Ууд, първи граф на Халифакс и министър на външните работи.
И двамата в миналото са влизали в остър сблъсък с Чърчил. И двамата имат причини да го смятат не само за твърде вулканичен като енергия, но също (по собственото им мнение) за ирационален и дори опасен.
Като министър на финансите, Чърчил сериозно се дразни от Чембърлейн заради плана му да намали таксите от различни компании — което според Чембърлейн несправедливо ще ограничи приходите на местната власт, държана от торите — да не говорим за продължило месеци и дори години системното очерняне на Чембърлейн от страна на Чърчил заради слабостта му да се изправи срещу Хитлер. Що се отнася до Халифакс, той е бил вицекрал на Индия през 30-те години на XX век и поема най-силните удари на бомбастичната и непримирима опозиция на Чърчил срещу всичко, което дори далечно "намирисва" на индийска независимост.
Има и още друг аспект от политическата ситуация на Халифакс, който му дава — в тези мрачни дни на месец май — неизречена власт дори и над Чърчил. Чембърлейн е преживял фатален удар на 8 май, когато голям брой тори отказват да го подкрепят при дебата за Норвегия; а и при ключовата среща на 9 май точно Халифакс е предпочетен от напускащия поста министър-председател. Чембърлейн предпочитал Халифакс. Крал Джордж VI също предпочитал Халифакс. Мнозина в Лейбъристката партия, в Камарата на лордовете и най-вече в групата на торите биха предпочели да видят Халифакс за свой министър-председател.
Всъщност единствената причина Чърчил да бъде издигнат за поста е, защото Халифакс — след тежко двеминутно мълчание, последвало предложението на Чембърлейн към него — сам решава да излезе от състезанието: не само защото би било трудно да командва правителството от Камарата на лордовете, където никой не е избиран, но също и защото (както изрично подчертава) не вижда как би могъл да се справи с Уинстън Чърчил, който се търкаля като отвързано тежко оръдие по квартердека на държавния кораб.
И все пак сигурно е бил обхванат от някаква самоувереност, че поне за кратко изборът на краля за министър-председател е паднал върху него. Въпреки очевидното недоволство на Чърчил сега Халифакс се връща в играта.
Предложеното от него изглежда срамно днес, от дистанцията на времето.
Същината на въпроса е, че Британия трябва да влезе в преговори с италианците (с благословията на Хитлер) и да предаде различни британски активи. Макар Халифакс да не ги споменава изрично на срещата, смята се, че това са Малта, Гибралтар и дял от управлението на Суецкия канал.
Наистина трябва да признаем здравите нерви на Халифакс изобщо да предложи на Чърчил такъв начин на действие. Да възнаградиш агресията, като влезеш в преговори? Да предадеш британски територии на някакъв смехотворен тиранин с обратна захапка като Мусолини?
7
Четвъртият по важност представител на властта във Великобритания; по времето, за което става дума, натоварен основно с отговорности за икономиката на страната. — Б. пр.