Когато ги отваряте, той вече е успял да облече нещо и отново диктува. Писмото завършва с енигматичното съкращение КВО, което, както по-късно откривате, означава Keep Buggering On[25], което той често използва към колегите си.
И това продължава цял ден, като Чърчил диктува безкрайни текстове на своите помощници. Изглежда, работи едновременно по няколко книги, като дори не броим статиите за вестници, речите му и различни други записки.
Той обикновено хапва обилен обяд, който винаги започва със сериозен аперитив и е последван от кратка дрямка, след което рисува или пък се занимава със зидарство със своя наставник, мистър Кърн, или даже играе bezique — една игра на карти, от която е почти обсебен. После обявява, че трябва да отиде до Лондон, при което вас ви набутват на задната седалка на кафявия даймлер, с безшумната пишеща машина на скута ви, като от едната страна са кутиите за документи, а от другата — един едър бежов пудел на име Руфъс, чийто език е почти в ухото ви, а от пурата на предната седалка се вдигат облаци дим, които плътно ви обгръщат.
През следващите два часа продължава да диктува, а вие се удивлявате на богатството на речника му, на безкрайните синоними, тавтологиите, плеоназмите. Той отива в парламента, после във финансовото министерство, докато следобедът преваля и настъпва вечерта, Чърчил успява да произведе още огромни количества текст и още хиляди думи от всякакъв вид — и всяка една от тях ежеминутно се записва от помощниците му, досущ като пчели работнички, които усърдно събират пчелно млечице от пчелата майка.
След толкова часове усещате, че ви наляга умора. Но не и него! Продължава и след вечерята, само че вие вече сте си легнали, заместена от друга секретарка. А той продължава да работи и диктува до ранните часове на следващия ден, сякаш батериите му са заредени с някакви химикали, които не са известни на никой друг човек. Когато идва време да си легне в апартамента, който държи в Лондон, вече е минало три след полунощ. И всичко това ще се повтори на следващия ден. Тогава вече разбирате, че онова, което сте чували за него, е вярно: колкото по-отблизо общуваш с Чърчил, толкова по-силно се убеждаваш в гениалността му.
Най-голямата грешка, която човек може да направи в оценката си за Чърчил, е да си помисли, че той е някакъв надут "фронтмен", някакъв "импресарио" на идеи — нещо като Роналд Рейгън, обаче с пура. Още се повтаря известната шеговита реплика на Рейгън, който коментира житейския си подход: "Разправят, че от тежка работа не се умирало, но аз си викам — защо пък да рискувам?".
Определено това не е максима, която Чърчил би следвал. И не става дума само за книгите — той успява да напише трийсет и една книги, като от тях четиринадесет са "истински", оригинални публикации, а не компилации от вече публикувани материали. Опитайте да преброите многобройните му публикации в "Хансард": десетки речи и изказвания и въпроси всеки месец в рамките на парламентарна кариера, продължила почти без прекъсване цели шестдесет и четири години. Само публикуваните му речи пълнят осемнадесет тома и 8700 страници, а паметните записки и писма съставляват един милион документа в 2500 кутии.
На поста финансов министър е представил в парламента пет бюджета, като често говорел по три или четири часа (съвременните министри рядко говорят повече от час). И никой не е писал речите му. Те са единствено негово дело. А когато не диктувал или пишел и не се опитвал да каже последната дума в някой разговора когато не рисувал или не зидарствал, той продължавал да трупа знания.
Прочел е поне пет хиляди книги, а в слонската му памет са запечатани толкова много стихове, че съвременниците му го използвали като автомат за рецитации. Просто натискаш копчето и той тръгва. По време на гостуването си при Франклин и Елинор Рузвелт в Шангри Ла той впечатлява силно президента на САЩ, като успява да му изрецитира римуваните безсмислици на Едуард Лир.
Тогава Рузвелт решава да каже няколко по-известни строфи от патриотичното американско стихотворение "Барбара Фричи", написано от Джон Грийнлийф Уитиър: "shoot if you must this old grey head/ But spare your country's flag, she said".[26]
А Чърчил буквално слисва президентската двойка, като довършва наизуст цялата поема — едно удивително постижение, тъй като тази творба е подчертано американска и едва ли е била преподавана в "Хароу", да не говорим какъв висш пилотаж в дипломацията представлява този ход, с който Чърчил докосва тънката струна на патриотизма у домакините си. "Двамата със съпруга ми се спогледахме смаяно — спомня си този случай Елинор Рузвелт, — понеже и той, и аз можехме да кажем наизуст няколко строфи от това стихотворение, но в никакъв случай не и цялото."
25
Граничеща с вулгарното фраза, която свободно се превежда като "дерзайте нататък". — Б. пр.
26
"Стреляй, ако трябва, в таз посивяла глава, но спаси родното знаме", каза тя". — Б. пр.