Всички в Ситито са горещо "за"; Лейбъристката партия го подкрепя, самият Стенли Болдуин смята, че най-лесно ще бъде просто да се захванат и да го направят. Накрая Чърчил дава една прочута вечеря на Даунинг Стрийт № 11 на 17 март 1925 г., като кани Кейнс специално да дойде и да представи обратната гледна точка. Уви, Кейнс е настинал и не е във форма за събитието. И така Чърчил, скептично настроен към Златния стандарт, се оказва малцинство и с неохота се съгласява.
Онова, на което искам да наблегна, е, че той се връща към Златния стандарт въпреки собствената си разумна преценка — която е доста по-смислена от тази на цяла плеяда набедени финансови експерти. За онези, които си спомнят по-скорошната финансова история на Великобритания, той е бил в точно същото положение като г-жа Тачър, която беше успешно баламосана (от Найджъл Лоусън и Джефри Хоу) да присъедини страната към Европейския валутен механизъм през 1989 година — едно истинско бедствие.
И Чърчил, и Тачър имат правилни инстинкти за огромните ограничения, които налага един фиксиран валутен курс; и двамата обаче — след дълга съпротива — в крайна сметка приемат възгледите на "експертите". Връщането към Златния стандарт получава ФАКТОР ФИАСКО 10, с оглед на тежките икономически последствия от него, но няма как да му дадем оценка, по-висока от 2, по ФАКТОРА ЧЪРЧИЛ, тъй като всеки друг министър щеше да стори същото без капка колебание, а ако не друго, той проявява поне това — колебание.
Донякъде в резултат на икономическата бъркотия, за чието създаване той доста помага, Чърчил и торите са изритани отново от властта през 1929 г.; за първи път лейбъристите изпреварват торите по брой депутати в парламента. Това го изпраща "в пустинята" за повече от десет години. Чърчил търси нов политически кон, на който да заложи, нова кауза, за която да се бори. Скоро намира начин да вбеси почти всички, включително и ръководството на Консервативната партия, управлявана от Стенли Болдуин. От всичките му погрешни решения онова, което изглежда най-лошо и до ден днешен, е
"Грешната преценка за Индия".
Чърчил си втълпява, че е негова мисия да се противопостави на всеки опит за самоуправление в Индия — и го прави по начин, който изглежда обиден и надут до почти невероятна степен.
През 1931 г. изрича останалите в историята думи за Ганди, описвайки го като "полугол факир". Освен това заявява, че е "отвратително" този пионер на ненасилствена съпротива едновременно да се занимава с организирането на гражданско неподчинение и да участва в преговори с "представителя на краля император" — т. е. лорд Ъруин (който по-късно ще стане търсещият мир с Хитлер сър Халифакс) — като че ли Ганди е някакъв терорист. Това е една абсурдна реплика от устата на човек, който сам няма никакви скрупули да преговаря с тежковъоръжени ирландски националисти.
Чърчил пророкува кръвопролития. Говори с апокалиптични думи за невъзможността индийците да се самоуправляват, за мизерията на далитите[28] и неизбежността на вътрешното насилие. Така Чърчил застава начело на едно движение от непоправими империалистически романтици — упорити защитници на раджата и на даденото от Бога право на всеки бял англичанин да седне на верандата си, да отпива уиски със сода и да се радва, че притежава цяла Индия.
Даже сред привържениците му започват да говорят, че явно си е загубил ума. Всички партии се обявяват в подкрепа на по-голяма независимост на Индия — даже Консервативната. А на него какво му става? Боя се, че мотивите му не са особено безкористни. Със сигурност го възмущава перспективата от загубата на Индия и последвалият удар по "престижа" на Британската империя, да не говорим за загубата на пазари за износ на ланкаширския памук. В този смисъл целите му изглеждат егоистични и шовинистични.
Той всъщност не е особено страстен любител на Индия — за последен път е бил там през 1899 г., когато като млад военен прекарва повечето от времето си да окопава розите си, да събира пеперуди, да играе поло и да чете Гибън.
Дори не е особено просветен по темата. Когато се явява пред комисия на Камарата на общините, той като че ли — твърде необичайно — се ограничава само до риторични общи приказки. Ужасната истина е, че цялата история с Индия е обикновен пример за политическо позициониране.
Стремежът му е да наследи Стенли Болдуин като лидер на торите — иска да се "докара" пред дясното крило в партията, където нямат много високо мнение за тази "фурнаджийска лопата", изневерила им с либералите. Индия се оказва идеалната тема, за да се представи Чърчил в светлината на реакционер. Започва да прави дълги и пищни речи на митинги, при които — подобно на днешните националисти — сякаш се наслаждава на това, че той и неговите поддръжници са третирани като смахнати и лунатици. "Ние сме нещо като нисша раса — с умствена изостаналост и съставена основно от полковници и други нежелани елементи, които са се били за Великобритания", хвали се той.
28
Най-низшата каста в традиционното индийско общество, наричани също "недокосваните" или "недосегаемите", тъй като, ако бъде докоснат от далит, представител на по-висшите касти се считал омърсен и трябвало да премине през специален ритуал за "пречистване". — Б. пр.