Джон гледаше назад. Накрая иракчаните се втурнаха към купчината с оръжие и камиона. Сега, след като бронетранспортьорът бе извън обсега на оръжията им, те можеха да избягат. Секунди по-късно покритият с брезент камион изчезна в посока към Багдад, оставяйки подир себе си облаци прах.
— Къде отиваме? — поинтересува се Ранди.
— В стария форт, построен от британците по време на Първата световна — отвърна бързо Доносо. — Сега е в руини. Няколко полусрутени стени и пустинни призраци. Сутринта оттам ще ви вземе един хариер12 и ще отлетите за Турция.
— Не искат да оставам, а свиньо такава?
Доносо тръсна глава неодобрително.
— Няма начин, бейби… Този тук те компрометира, а за малко да стори това с цялата операция. — Повиши глас и погледна Джон. — Да се надяваме, че си е струвало.
— Струваше си — увери го Джон. — Имаш ли семейство?
— Всъщност, да. Защо?
— Затова е важно. Може би току-що им спаси живота.
Агентът на ЦРУ погледна Ранди. Когато тя му кимна утвърдително, продължи:
— Става. Но все пак ще ти се наложи едно разговорче в Ленгли, хлапе.
— Сигурен ли си, че хариерът ще успее да вземе и двама ни?
— Ще бъде напълно обезоръжен — без ракети. С един пилот. — Доносо беше самата деловитост. — Няма да е удобно, но може да се понесе.
Раздрънканата машина напредваше през ветровитата пустиня. Лунната светлина хвърляше неземно сребристо покривало над каменистото корито на пресъхналата река. Всички се взираха в нощния мрак. Без да се наговарят, внимателно оглеждаха и търсеха следи от възможни усложнения.
Останките от форта се намираха северно от пътя. Каменните стени се показаха като развалени зъби от пустинята. Някои бяха обрасли с бодливи храсти, а недалеч растяха тамаринди, обозначавайки къде тече вода, дълбоко под солената повърхност на това забравено от бога място.
Доносо нареди на един от хората си да застане на пост до колата, а останалите се сгушиха до стените и завити в тънки одеяла, зачакаха края на звездната нощ. Сухият вятър довяваше миризмата на алкали. Всички бяха изморени. Някои бързо заспаха. Похъркванията се сляха с шума на вятъра, който поклащаше тамариндите и вдигаше миниатюрни вихрушки по прашната земя. Но нито Ранди, нито Джон можеха да склопят очи.
Ранди лежеше в сенките до древния дувар. Подпрял глава на един камък, Джон наблюдаваше как емоциите играят по лицето й като пръсти по музикален инструмент. Спомняше си. Също като София не можеше да прикрива чувствата, които я вълнуват. Всичко излизаше наяве. Самият той беше твърде затворен и тази черта на характера й му доставяше удоволствие. Ранди проявяваше повече самоконтрол. Като професионален оперативен агент тренировките й включваха и умението да бъде непроницаема. Но тази нощ забрави наученото. Посвети я на мъката си по София. Джон се изпълни със съчувствие.
Ранди затвори очи. Виждаше София — лицето, нежните страни, дългата копринена коса. Когато образът на София й се усмихна, Ранди преглътна сълзите си. „Съжалявам, София. Защо не бях там?“
Внезапно я връхлетяха прекрасни спомени и тя се потопи в тях, търсейки утеха. Най-хубави бяха закуските. Почти усещаше аромата на сутрешното кафе и веселият, непринуден разговор на родителите им, докато двете със София тичаха по стълбите, за да се присъединят към тях. Често прекарваха вечерите на открито, захласнати пред панорамните залези над Тихия океан, толкова красиви, че пронизваха душата. Спомняше си игрите с кукли, глупавите шеги на баща им, нежните ръце на майка им.
През цялото детство приликата между двете сестри бе невероятна. От най-ранната им възраст хората я отбелязваха с учудване, а двете момичета я приемаха за нещо напълно естествено. Странна комбинация на гени ги бе дарила с кафяви очи и руси коси. Майка им ги намираше за възхитителни. Откриваха природен паралел между необичайното им оцветяване и чернооките сузани, засети пред хасиендата им в Санта Барбара, Калифорния. Всяко лято снежно-белите венчелистчета се разтваряха и откриваха черната им сърцевина.
Всичко това запали интереса на София към науката, докато спиращата дъха гледка към островите Чанълс и огромният океан породиха у Ранди глада да узнае какво лежи зад хоризонта. Семейството притежаваше две къщи. Едната в Санта Барбара, а другата в Чесъпийк Бей, Мериленд. Баща им бе биолог океанолог и често пътуваше от едното място до другото. Двете сестри понякога го придружаваха.
Никой не разбра кога пораснаха. За Ранди всичко започна с очакването на нещо ново — не само при пътешествията от единия бряг на страната до другия, но и в Карибско море, Средиземноморието и други далечни места, привлекли вниманието на баща й. Скоро след това откри комфорт в изследването на странни места и новите запознанства. Хареса й. След това го пожела.