Джон погледна през прозореца на наетия олдсмобил. Шофираше Ранди. В този момент сменяше платната, готвейки се да напусне междущатската магистрата 81 и да завие на юг по шосе 5, където се надяваха да открият Марти. Оттук се разкриваше приятна гледка към забележителностите на града: историческата тухлена оръжейница — Уейтлог Билдинг, както и купола на Сиракузкия университет. Беше щастлив, че старите сгради си стоят по местата — едно сигурно нещо в този динамично променящ се свят.
Беше уморен и напрегнат. Пътят от иракската пустиня до Сиракуза, щата Ню Йорк, беше прекалено дълъг. Както им обеща Габриел Доносо, един реактивен Хариер ги бе взел и откарал във военновъздушната база Инджирлик в Турция. Там Ранди изпроси място в един транспортен С-17. Отвлече вниманието на помощник-пилота със сладки приказки и зад гърба му Джон успя да влезе в компютъра, да набере ОАЗИС — уебсайта на Аспергеровия синдром. Накрая откри бележка от Марти в едно странично разклонение на сайта.
„Кашлящи вълчо,
Една гатанка: Тези, които бяха нападнати се разделиха, стои си в къщи пет пътя на изток със сгрешената комедия на Хартс, оцветен е в езернозелено или нещо подобно и чието писмо е откраднато?
— Това ли е съобщението? — Ранди скептично четеше зад гърба му. — Дори името ти не фигурира. Сигурна съм, че никъде не е споменат и Целербах.
— Аз съм кашлящият — обясни й Смит. — Не си ли чувала за сиропа против кашлица на „Смит брадърс“? Чичо ми го лекуваше с него. А какво прави вълкът?
— Вие — Ранди завъртя очи. — Ау-у-у, значи Хау-уел13.
Не мога да повярвам. Никой не би се сетил.
— Затова се разбрахме да си адресираме съобщенията по този начин — усмихна се той. — Очакват да комуникираме с и-мейли. Уебсайтът на Аспергер ни дава възможност да използваме личен код, а за нас с Марти това не представлява проблем. Израснахме заедно и имаме дълго общо минало, от което да черпим идеи.
— Следователно той е пуснал съобщението с надеждата, че вие тримата по асоциация ще се разберете, а те — не Добре, прав е. Преведи ми го.
— Първите две неща са очевидни. Питър и Марти са били „нападнати“ и са се „разделили“. Но Марти си е останал в къщи. Значи е някъде с караваната и може би не знае къде се намира Питър.
— Ясно като в мъгла — саркастично отбеляза Ранди. — И къде са мистър Целербах и колата?
— В Сиракуза, Ню Йорк, разбира се.
— Осветли ме, ако обичаш — намръщи се Ранди.
— Сгрешената комедия на Хартс.
— И това ти съобщава, че се намира в Сиракуза?
— Разбира се. Бродуейският мюзикъл на Роджърс и Хартс „Момчетата от Сиракуза“ е базиран върху Шекспировата „Комедия от грешки“. Значи Марти е някъде около Сиракуза.
— А „пет пътя на изток“?
— А! Това е особено умно. Сигурен съм, че ще го открием по някоя магистрала „5“, от „източната“ страна в посока Сиракуза.
— Ще повярвам, когато го видя — със съмнение заяви Ранди.
Кацнаха във военновъздушната база Андрюз извън Вашингтон, а после взеха автобус до Дълес, където закусиха и си купиха нови дрехи — прости черни панталони, ризи и якета. Изхвърлиха всичко, което носеха от Багдад, и се качиха на самолет за Сиракуза. Цяла сутрин не престанаха да се оглеждат за някой прекалено любопитен.
За Джон пътуването имаше една добра страна — намаляваше напрежението помежду им. Възстановяваше се от шока да вижда Ранди и да си мисли за София. Все пак не можеше да промени един факт. Лицето, тялото, гласът бяха толкова близки, че солта не преставаше да се сипе в раната му. Бе удивен колко бързо и добре се сработиха. Чувстваше благодарност за успешното им транспортиране от Ирак в Съединените щати.
Преди половин час се бяха приземили на международното летище Ханкок, североизточно от Сиракуза, къдет Ранди нае олдсмобила. Сега се движеха по шосе 5 — нямаше магистрала 5 — и оглеждаха двете страни на пътя.
— „Езернозелен цвят“ — прочете отново. — Нещо по този път трябва да е свързано със зеления цвят и с някакво езеро. Някакъв белег. Може би мотел?
— Ако правилно си интерпретирал тази безсмислица — отбеляза Ранди. — Може стотици пъти да минем край този белег и пак нищо да не забележим.
— Знам, но Марти едва ли би измислил нещо твърде мъгливо при положение, че вече сме се добрали дотук. Продължаваме.
Пресякоха предградията на Файетвил, озъртайки се за нещо, напомнящо последното указание в съобщението. Почваха да се обезкуражават. Преминаваха покрай барове, автомагазини, автогробници и всякакви други постройки, заели някога обработваемата земя около града.