Изкуственият глас обяви:
— Вие сте полковник-лейтенант Джонатан Джаксън Смит. Следователно можете да влезете.
— Благодаря, Марти, Вече се чудех кой, по дяволите, съм всъщност.
— Много смешно, Джон!
Последва серия от драматични прищраквания и стоманената, облицована с дърво врата се отвори със скърцане. Ако поддръжката не бе от приоритетите на Марти, то що се отнасяше до театралността — нямаше равен на себе си. Смит влезе в нещо, което би било най-обикновено антре, но имаше една малка подробност. Една дебела метална решетка му попречи да продължи навътре. Щом вратата зад него се затвори, Джон се оказа в клетка.
— Здрасти, Джон! — някъде отпред се чу провлачения, но отчетлив глас на Марги. — Хайде, идвай! — Решетката се вдигна и той се появи пред Смит. Очите му блестяха дяволито.
Беше дребен и закръглен, движеше се несръчно, сякаш никога не се бе донаучил как да управлява краката си. Смит го последва в просторната компютърна стая, където цареше безобразна бъркотия. Огромното и скъпоструващо компютърно оборудване заемаше почти изцяло стените и по-голямата част от пода. Останалата мебелировка, изглежда, бе изхвърлена като непотребна дори от „Армията на спасението“5. Стоманени решетки закриваха прозорците.
Дясната ръка на Марти се движеше безцелно, докато лявата пое ръката на Смит, а погледът му си остана вторачен наляво към компютърната техника.
— Отдавна беше. Радвам се, че те виждам.
— Благодаря, И аз. — Засмя се скромно, зелените му очи се фокусираха за момент и погледът му отново се замъгли.
— На лекарства ли си, Марти?
— О, да. — Не изглеждаше щастлив от това. — Седни, Джон. Искаш ли кафе и бисквити?
Мартин Джоузеф Целербах беше клиент на чичо му Тед, клиничен психиатър. Смит и Марти учеха заедно в гимназията. Много по-добре ориентиран и социално зрял, Джон прибра Марти под крилото си. Защитаваше го от жестоките закачки на децата и някои учители. Марти не беше глупав. Всъщност според тестовете той бе гений още от петгодишна възраст. Смит винаги го намираше за забавен, приятен и интелектуално стимулиращ. С годините Марти стана още по-умен и по-изолиран. Той влетя сред академичните кръгове, но нямаше концепция или интерес към другите хора. Обземаше го мания след мания и всяка една бе по-завладяваща от предходната. Знаеше отговорите на всички въпроси и за да убие скуката по време на курсовете, объркваше състудентите и преподавателите с безумни идеи и фантазии. Никой не можеше да повярва, че толкова умен тип не стои зад повечето неприятности в колежа, и често го изпращаха в учителската стая. Смит трябваше многократно да се бие с другите момчета, които си мислеха, че Марти им се присмива или „забива“ гаджетата им.
Необичайното му държане се дължеше на Аспергеровия синдром — лека и рядко срещана разновидност на аутизма. От дете бе получавал много и разнообразни диагнози, но единствено правилната бе дадена от чичото на Смит. Ключовите симптоми на тази болест бяха обсебващите мании, високата интелигентност, липсата на социални и комуникативни умения и проявата на изключителен талант в някоя особена област — в случая електрониката.
Хората, страдащи от леки прояви на Аспергер, бяха класифицирани като активни, но „странни“. Синдромът у Марти бе малко по-сериозен. Въпреки усилията на специалистите да го социализират, той не бе напускал бунгалото си от много години — изключение правеха няколкото кратки пътувания преди години. С много любов, усилия и пари той успя да превърне дома си отчасти в електронен рай, отчасти в гнездо на един самотен ексцентрик — отне му около петнайсет години.
Не съществуваше лечение и единственият изход за хора като Марти бяха медикаментите, обикновено стимулиращи Централната нервна система, като „адерал“, „риталин“, „цилерт“ и съвсем новото „мидерал“. Както при шизофрениците лекарствата помагаха на Марти да функционира с двата си крака, здраво стъпил върху земята. Те ограничаваха фантазиите, ентусиазма и обсебващите го мании. Въпреки че ги мразеше, Марти ги пиеше, ако му се налагаше да извършва нормални действия — като плащането на данъци например — или щом синдромът заплашваше да го изкара съвсем извън контрол.
Когато бе под влиянието на медикаментите, Марти твърдеше, че всичко е плоско, тъпо и далечно, както и че голяма част от гениалността и креативността му се губят. Затова щастливо прегърна новото лекарство, което бързо го успокояваше, но действаше само шест часа. Следователно трябваше да се взима по-често. Затворен в отшелническото си убежище, той прекарваше много повече време без лекарства, отколкото повечето страдащи от синдрома на Аспергер можеха да си позволят.
5
Армията на спасението (The Salvation Army) — Благотворителна организация, основана през 1865 г. от Уйлям и Катерин Бут — Бел. В.В.