— Ами електричеството? Защо трябва да го изключват утре? — несъзнателно постави ръка върху джоба си.
Докато се промъкваше навън през сервизния вход, жената дочу как се издигат и спадат гласовете на мъжете във фоайето. Вътрешно въздъхна от облекчение. Беше приключила с първата си задача успешно. Но опасността още далеч не бе преминала. Следващите й действия бяха от критична важност.
Глава 28
19:44 ч.
Багдад
Остър пустинен вятър прорязваше нощния Багдад и постепенно прогони по къщите продавачите от улица Шейх Омар. Във въздуха се носеше сладникавата миризма на канела и карамфил. Небето бе непрогледно, а температурата бързо падаше. Прегърбената старица в черна „абая“ и скриващото лицето й „пуши“ се промъкваше между пешеходците пред занаятчийските дюкяни, където се продаваха вещи на старо и процъфтяваше ръчната изработка на иракските майстори. През последните години повечето от принадлежащите към някогашната просперираща средна класа използваха тези евтини източници на храна, дрехи и всякакви битови вещи.
Приближавайки целта си, тя внезапно се закова на място. Сърцето й заби лудо. Не можеше да повярва на очите си.
Тълпата се бе разредила и той изпъкваше повече, отколкото би следвало. Висок, строен, мускулест — мъжът бе единственият човек на улицата от северноевропейската раса. Имаше същите тъмносини очи, гарвановочерна коса и хладно, твърдо лице, които помнеше с такава болка и гняв. Беше облечен с обикновен шушляк и кафяви панталони. Въпреки емблемата на ООН на рамото тя великолепно знаеше, че не е служител на световната организация.
Ако беше кой да е европеец, необичайна гледка в Ирак, първо щеше тайно да го разучи. Но този мъж й бе достатъчно добре познат и за момент остана смразена пред входа на едно дюкянче. След това влезе бързешком навътре. Дори най-опитният наблюдател не би открил в действията й нищо друго освен моментно колебание. И все пак изненадата й бе пълна.
Какво правеше той в Багдад? Полковник-лейтенант Джонатан Смит беше последният човек, когото очакваше или желаеше да види в тази пустинна страна.
Джон предпазливо оглеждаше магазинчетата и работилниците. През целия ден обикаляше клиники и аптеки, говореше с изнервени лекари и сестри, както и с ветерани от войната. Много от тях потвърдиха информацията за шестте жертви на синдрома на остро респираторно увреждане през миналата година. Симптомите също съвпадаха. Никой обаче не знаеше нищо за тримата оцелели.
Като се приближаваше към целта си, не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават. Взираше се в осветената от лампи улица, в замиращия пазар, в мъжете с дълги бели ризи — „галабияс“, — които седяха около мръсните маси, пиеха горещ чай и пушеха от стъклени чибуци. Изражението му беше безгрижно. Но тази част на града беше извънредно странно място за среща с д-р Радах Макут, световно известен педиатър и хирург.
Инструкциите на Домалевски бяха еднозначни.
Джон бе на границата на отчаянието. Великолепният медик беше единствената му надежда за този ден, а още двадесет и четири часа престой в Багдад щяха да увеличат опасността. Всеки един от източниците му можеше да докладва на Републиканската гвардия. От друга страна, бъдещият му събеседник би могъл най-сетне да разкрие откъде произлиза вирусът и кое копеле е инфектирало иракчаните и София.
Целият кълбо от нерви, той се спря пред работилницата. От двете страни на вратата висяха автомобилни гуми. Магазинчето за гуми на старо бе посоченото от Домалевски място. Според дипломата то бе собственост на един навремето проспериращ предприемач, чийто бизнес бе унищожен от идиотската война на Саддам. Повехналият вид на дюкяна с нищо не намали подозренията му. Погледна часовника си. Беше дошъл навреме. Хвърли последен бръснещ поглед наоколо и влезе вътре.
Зад тезгяха четеше вестник нисък, оплешивяващ мъж, с модните гъсти мустаци. Дебелите му пръсти бяха оцапани с катран. Недалеч една жена в обичайната фундаменталистка черна роба оглеждаше гумите.
— Хасан? — обърна се Джон към мъжа.
— Няма го — отвърна равнодушно иракчанинът на развален английски, но погледът му, отправен към Смит, бе пронизващ.
Джон сниши гласа си, хвърляйки поглед към жената, която се бе приближила и разглеждаше друга част от стоката.
— Трябва да говоря с него. Фарук ал Дубк ми каза, че има нови „Пирели“10 — това беше паролата, дадена му от Джерди Домалевски. Тя не би предизвикала вниманието на околните, тъй като процъфтяващата компания на Хасан, базирана на улица Рашид, беше специализирана в контрабанда на най-качествените гуми в света.
10
Пирели (Pirelli) — марка италиански автомобилни гуми. Фирмата е основана в Милано през 1872 г. от Джовани Батиста Пирели — Бел. В.В.