Пристигнахме във Варна по пладне. В този час на деня градът приличаше на Вавилон по бикини. Тълпи полуголи мъже и жени прииждаха от плажовете и заливаха булевардите, гризейки варени царевици и праскови. Над площадите и улиците заедно с многоезичието тежеше упойващ аромат на кебапчета. И всички излагаха на показ прекрасен шоколадов загар или най-малкото кървавочервена кожа, която безпогрешно издаваше чехите — жертва на осемчасовото слънце. Каквито си бяхме бледи и облечени, Ели и аз приличахме на току-що избягали от манастир бедни послушници. Почувствувах категорична нужда да хвърля всичко от себе си… Преди това обаче трябваше да свърша някоя и друга работа. Оставих Ели в Морската градина и отидох в управлението.
В целия долен етаж на овехтялата сива сграда имаше само трима души: часовият при входа, който поглъщаше с жадни очи припкащите наоколо снажни полякини; дежурният, който дремеше над телефоните, и капитан Добрев, който се движеше безспир в кабинета си и се наливаше с кока-кола.
— Ама ти знаеш ли, че нашата кока-кола е недобра от американската? — попита ме той без всякакво предисловие, сякаш се бяхме разделили с него преди минута.
— Не — казах, — не знам.
— А защо, знаеш ли?
— Не — казах, — и това не знам.
— То е, защото се прави с горнобанска минерална вода, а янките си нямат такава вода и вчера натоварихме цял кораб за Италия.
— Да я пият със здраве — рекох. — Извинявай, капитане, ама много бързам. Имам нужда от съдействие.
— Сядай, сядай! — потупа ме той енергично по рамото. — И много не бързай! Нали знаеш какви ги ражда бързата кучка? На, пий!
Трябваше да седна, трябваше да изпразня една бутилка и да го уверя, че наистина нашата кока-кола е по-добра от американската, макар че някога през живота си не съм и помирисвал американска.
А през това време капитан Добрев продължаваше да се движи. Той се движеше непрекъснато — едно неуморимо човешко перпетуум-мобиле, закръглено, червендалесто, къдраво и приказливо. Докато пиех, той успя да ми разкаже за пенсионирането на някой си контраадмирал от флота, за махараджата, който пристигнал с шестнадесетте си жени и заел цял хотел на Златните пясъци, и за киноартистката Дафна Флеминг, която играела в един български филм и която имала ей такъв бюст, резултат, между нас казано, на парафинени инжекции. Ама много е хубава, ей!
Издебнах една пауза и се втурнах в нея:
— Добрев — изстрелях аз, без да му дам възможност да се съвземе, — идвам във връзка с една важна задача. Трябва ми помощ. На първо време е нужно да ме настаниш на Златните пясъци, по възможност в хотел „Рубин“, след това да поставиш на мое разположение кола, двама-трима човека, знаещи чужди езици, и да организираме търсенето на едно лице…
— Знаех си, знаех си! — прекъсна ме той неудържимо с отчаяни викове, като продължи своя крос из стаята. — За какво друго ще дойдат от София при мене? Дай хотел, дай кола, дай хора! Аз да не съм Балкантурист? Или Форд? Нищо нямам, честно слово. Нито една стая, нито една кола, нито един човек, нищо. Всичко е в разход. Под краката ми гори, драги. Оттук до Златните пясъци, на площ от четирийсет квадратни километра са се концентрирали всички крадци, мошеници, джебчии, хулигани и уличници на страната и кой ще се грижи за тях? Само капитан Добрев с шепа съсипани от работа хора и няколко разнебитени коли. А ти — дай кола, дай хора!
Сега пък аз го прекъснах безапелационно и успях да му съобщя и нещо друго, което го поукроти. Обади се той тогава в хотел „Рубин“ и изтръгна две стаи, обеща ми за в „краен случай“ един човек, но за кола не искаше и да чуе. Що се отнася до търсенето на Лорда, тук той изведнъж прояви висока политическа съзнателност:
— Ама ти знаеш ли какво означава да спираме и проверяваме всички гости? Ще се надигне такъв вой, че чак на Филипините ще се чуе: желязна завеса, червена диктатура, полиция с нож между зъбите, намеса в личния живот на свещения индивид и така нататък, и така нататък… И тогава ще извикат капитан Добрев на едно място и такъв калай ще му теглят, дето излага туризма, дето е паспорт на мира, че дим ще се дига. Не, драги, не!
— Но аз съвсем не настоявам да спираш гостите. Обратно, нека всичко стане колкото се може по-дискретно. Желая само да ми помогнеш да открия следите на Лорда, това няма да е трудно, и да бъда държан в течение на неговите придвижвания.
— Е, добре, така може! — съгласи се той снизходително.
В знак на приятелство той ме накара да изпия още една кока-кола и ме пусна да си вървя, но не преди да ми разкаже как върви мутирането на неговия син.
В ателието на Веселин отидохме с Елина, ако ателие може да се нарече дървената барачка, пълна със завършени и незавършени скулптурни фигури и композиции, купища мокра глина, торби гипс, локви вода и някакви смущаващи подсъзнанието ми сюрреалистични конструкции от метал.