Веселин беше там и играеше шах с приятеля си Панчо, известен вече в страната художник. Те ми спомниха първата година в академията, провала ми на изпитите, прехвърлянето в юридическия факултет — с една дума, моята пропаднала мечта. Сега обаче нямах време за въздишки и направо поисках от Веселин неговия москвич. „Само за няколко дни“ — казах многозначително, като още по-многозначително пуфнах с лулата. Това заедно с избития зъб и внушителната синина под брадата подействува: Веселин ме взе най-малко за Джеймс Бонд, ако не дори за Авакум Захов. Даде ми колата и в замяна на това усърдно започна да се занася с Елина, но аз бързо сложих край на неговите аспирации, като измъкнах кралицата навън.
Пред хотел „Рубин“ пристигнахме в четири часа следобед, доста мизерни в нашия ощърбен москвич, модел 1959, който веднага се загуби сред блестящите ситроени, шевролети и мерцедеси, както и сред едно стадо автобуси, тонвагени и камионетки с грамадни надписи по каросериите:
МИСИСИПИ ФИЛМ КОРПОРЕЙШЪН — продукция „СВИРАЧЪТ ПО СКАЛИТЕ“.
Никога дотогава не бях влизал в такъв хотел. Бях на 26 години. Гимназия изкарах в родния си провинциален градец, след това пет години следвах в София с неизбежните мензи, тавански стаички, колети от мама и всичко останало, което предопределя студентската стипендия, а откакто работех в отдела, дейността ми се въртеше главно из софийските аперитиви, заложни къщи и най-вече във второстепенните хотели около улица Сердика. Чудно ли е тогава, че когато влязох в огромния хол, потънал в мека светлина, мека мебел и меки портиерски физиономии, аз бях обзет от онова проклето стеснение, което те кара да буташ и трошиш вази?
Затова пък Ели веднага се почувствува като риба във вода, макар че и тя стъпваше за първи път в такова заведение. Крачеше царствено по дебелия килим, с кралско движение си даде куфара на портиера и като кралица огледа другите блестящи жени наоколо, които в сравнение с нея ми изглеждаха като скромни дами от нейната свита. И отново си помислих, че не познавам жените.
Последното се потвърди само десетина минути по-късно. Бяхме настанени в две съседни стаи на седмия етаж с разкошен изглед към морето. Точно под нас се бе простряла златната лента на плажа, осеяна с пъстри чадъри, безброй кафяви голи тела и шарени хавлии, които я превръщаха в гигантски гоблен на Люрса, опасващ този бряг на Черно море чак до Варна и Балчик. За съжаление по известни вече причини аз не можех да се наслаждавам на тази картина. И вече се преобличах, когато в стаята ми се втурна Елина с пламнало лице:
— Той е тук!
— Кой? — уплаших се не на шега аз.
— Ричард Брук.
— Нима?
— Да!
— Кой е той?
— Ама не го ли знаеш? Киноартистът. От Холивуд. Снима се тук в един каубойски филм. Боже, какъв е бог! Живее близо до моята стая. Искаш ли да видиш вратата му?
Обичах Ели и съответно я ревнувах, но нейните периодични увлечения по филмовите звезди не ме вълнуваха. Сега обаче почувствувах леко бодване в сърцето: този път звездата не беше на екрана, а тук, на седмия етаж, в съседство с нас.
— Не — рекох, — благодаря — рекох, — не ме интересуват чужди врати.
Тя си излезе сърдита, с не много високо мнение за моите културни интереси. Аз пък слязох в хола по шорти, фланелка и блок за рисуване под ръка.
Хотелът се оказа зает почти изключително от американци и канадци. Два етажа се държаха от участници в американо-българската филмова продукция „Свирачът по скалите“, за която „Филмови новини“ се съсипваше да пише. Българите, както узнах по-късно, с изключение на главните актьори, не живееха тук, а в близкото село Захариево, където се снимаха, и сега в хола, излегнали се на креслата или накацали върху високите столчета пред бара, смучеха разхладителни напитки познати и в същото време непознати физиономии, видени някъде и някога с друго облекло, друг грим и в друга приказна обстановка — второстепенни актьорчета от Уфа, Чинечита и Холивуд.
Дафна Флеминг познах веднага — капитан Добрев ми я беше описал достатъчно подробно: красива, платиненоруса, с тънък кръст и свръхмощен бюст. Седеше мълчалива и самотна в ъгъла до прозореца и забила неподвижни сини очи в собственото си отражение на стъклото, пиеше от висока чаша жълтеникава течност с лед. Явно не беше в съвсем трезво състояние. И беше стара, много по-стара от екранния си образ.
Погледнах в таблото: № 742 — ключът на Робинзон Голдсмит беше тук. Настаних се близо до приемната, очаквайки човека, който щеше да го потърси, отворих блока и започнах да скицирам Дафна.