— По посока на Варна ли каза? Не бой се, няма къде да се изплъзнат — успокои ме капитанът. Виждах го как снове напред-назад със слушалка в ръка. — Значи потръгна, а? — попита той и до мен почти осезателно достигаше страстното му желание да си побъбрим.
— Горе-долу.
— Знаеш ли, завчера пипнахме един западногерманец, който се опитваше да измъкне една източногерманка с фалшив паспорт, но ние…
В хола нахлу шумна тълпа. Не бяха летовници. През прозорчето на телефонната кабина виждах уморените им лица и прашното им живописно работно облекло, тъй характерно за кинематографистите от цял свят: навити над коленете тесни джинси, кадифени якета, широкополи мексикански или каубойски шапки, целулоидни козирки над очите.
И докато капитан Добрев ми разказваше историята с фалшивия паспорт, аз разглеждах новодошлите. Сред тях изпъкваше един стар и съсухрен като мумия мъж с висящ на гърдите визьор. Познах в него Режисьора, известен на времето си с няколко хубави уестърни постановчик, един от основателите на Холивуд, наречен в чест на филмовата столица мистър Холивуд. Списанията често печатаха неговия портрет, но образът му на аскет някак си не се връзваше с бодрите и жизнерадостни филми, които правеше. Много остарял, сега той снимаше второстепенни филмчета на Балканите.
Добрев още бърбореше. Прекъснах го:
— Капитане, бързам. Ако има нещо, звънни!
— О кей!
Врявата в хола растеше. Американците безцеремонно преместваха креслата към масичките, разхвърляха се, сядаха на стълбището, покрай прозорците, на пода, поръчваха си огромни количества разхладителни.
Един особено креслив млад мургав мъж с черни очи, тънки южняшки мустачки и с нещо като тъмен монокъл в джобчето на ризата нареди пред себе си цяла батарея бутилки и с професионална вещина забърка коктейл. (Не знаех още, че това е прочутият оператор Габриел Фернандес.)
Потънал в едно кресло, мистър Холивуд мълчаливо сърбаше студено мляко.
В ъгъла Дафна Флеминг продължаваше безучастно да гледа себе си в стъклото, сякаш наоколо нямаше нищо.
Сред глъчта и припрения носов американски говор се извиси един висок женски гласец и нещо каза. Всички запротестираха и с неудоволствие взеха да вадят от джобовете си пари: бяха долари. Изправи се едно синеоко тънко женче с глуповато вирнато носле, същото, дето викаше, нито старо, нито младо, грабна една мексиканска шапка и започна да обикаля и да събира банкнотите. После отиде при бара и ги предаде на касиерката. Тази бързо и ловко ги преброи и ги пъхна в касата. Пиенето продължи. А в мозъка ми остана да блещука една червена лампичка.
Признавам — интересен беше за мен този филмов свят, за който бях само слушал или чел. Той беше един мит, с който мнозина от нас по-младите, да не говоря за Ели, дълго се подхранвахме. Сега обаче вместо далечни легендарни същества край мен седяха и пиеха оранжада и уиски съвсем обикновени хора от плът и кръв, доста мръсни, кресливи и дори малко миришещи на пот, на благословената човешка пот, която идва от тежък труд… И ги наблюдавах, и скицирах техните образи в блока, и чаках…
Добрев се обади едва към седем:
— Николай, виолетовият мерцедес 61–07 е пред хотел „Рубин“.
— Не!
— Да.
— Къде е бил?
— Стигнал до бензиностанцията при „Дружба“, взел бензин и след това дълго разкарвал моите момчета по околните пътища — изглежда, че твоят Лорд ги е забелязал.
— Някъде да се е отбивал?
— Нямам данни.
— И все пак?
— Казах ти — нямам данни. Възможно е да се е отбивал. Трудно е да се установи това по тоя час, движението по шосетата е адско. Момчетата ми едва се промъкват сред потоците коли.
Този малък пропуск на Добревите момчета предреши много от онова, което се случи по-нататък. Защото именно през този кратък час, докато те са преследвали мерцедеса, се случи онова нещо, което доведе до смъртта на Лорда. Но капитанът, разбира се, нямаше никаква вина за това.
— Слушай, Николай — извика той в слушалката, — аз си отивам. Ще ме замества лейтенант Данкин, знаеш го, нали, оня дългуч. Аз ще съм си в къщи, та ако имаш нужда от нещо…
— Добрев, вече имам нужда от помощник.
— Не по-рано от утре заран.
— Веднага, Добрев!
— Ама не съм ли ти разправял приказката за бързата кучка?
Взе да действува на нервите ми тази негова кучка. Хвърлих слушалката, излязох от кабината и сдържайки недоволството си, седнах пред прозореца до Дафна. Разтворих блока, погледнах навън: виолетовият мерцедес наистина беше там и предполагаемият Робинзон Голдсмит нещо човъркаше в мотора, като крадешком извръщаше очи към главната алея — явно търсеше или чакаше някого. Лорда обаче го нямаше.