Бях готов да се върна към телефона и съобщя новината на капитана, когато неочаквано американците в хола нададоха вой — едно възторжено „Ооо!“ към един мъж, който тъкмо влизаше.
4. Пет действуващи лица се представят по холивудски
Оттук нататък, в течение на петнайсетина минути, в просторния салон на хотел „Рубин“ се разиграха пет малки сцени, предизвикани от пет появявания на лица, сякаш петима от героите в драмата непременно държаха да се представят пред мен поотделно. Казвам „драма“, а в същност бе трагедия, в която и петимата щяха да се втурнат с трясък…
Първият влязъл застана в средата на хола и гордо завъртя една амфора пред себе си. Беше антична, облепена с мидички, ощърбена в основите. Такива амфори водолазите все още откриват в дъното на залива. Всички с изключение на Дафна Флеминг и Режисьора наобиколиха влезлия, охкаха и пъшкаха от възторг, пипаха със страхопочитание мидичките, казваха: „О, док, хау бютифул!“, питаха: „Хау мъч“ и „Фром хуер“ и вървяха след него, докато той седна до русата женичка с глупавото носле. Там той положи амфората пред краката й и фамилиарно и нежно я погали по косата.
„Док“ беше изумително копие на Шуберт: добродушно, кръгло, румено лице; високо, благородно чело; очила с тънка златна рамка, зад които примигваха разсеяни и малко наивни очи, заоблен корем; пълни пухкави ръце. Така изглеждат всичките ни домашни лекари, които децата наричат „чичко доктор“. Той седеше до русата женица, показваше й амфората, усмихнато й шепнеше нещо в ухото, а тя кимаше и стеснително трепкаше с клепачи. По-късно при проверката в хотелските книжа установих, че той се нарича доктор Джордж Кречмър.
Втори и трети на сцената се появиха Ричард Брук и Тони. Влизането им бе предшествувано от изръмжаването на един зелен джип на филмовата продукция.
Ричард Брук познах веднага. Разбира се, можех да го позная само по това, че беше красив „като бог“. Но имаше и друго: актьорът беше облечен в един от ония напети траперски костюми, познати ми от романите на Майн Рид и от уестърните на мистър Холивуд: мокасини от еленова кожа; тесен, плътно прилепнал на бедрата, също така кожен панталон с голяма кръпка на седалището; широка, везана полушубка с ресни на пешовете. Препасан бе с широк колан, под който висяха кобур с барабанлия пистолет и една кама е изящна дръжка от инкрустирано сребро. Лицето му бе още покрито с грим, който позамазваше белезите на настъпващата старост. Защото, уви, Ричард Брук, както и Дафна Флеминг, далеч вече не беше оня млад и гиздав герой, когото познавах от филмите.
Без да се оглежда, той се отправи към Дафна, като леко се олюляваше на дългите си крака. И стана нещо съвсем неочаквано: Дафна, която в продължение на цял час не се откъсваше от съзерцанието на собствената си персона в насрещното стъкло, вдигна очи, видя Ричард, изправи се и като замахна с десница, лепна два великолепни плесника по божествения лик на артиста, който иначе с един юмрук поваляше по трима индианци наведнъж. После Дафна се разрида с почти истински сълзи, които размиха черния грим на клепачите, и падна в обятията на мъжествения трапер…
Сцената беше до немай-къде нелепа и гротескна и като че идваше направо от ония мелодраматични филми от времето на нямото кино, които сега неизменно предизвикват смях в залата. Тук обаче никой не се засмя, просто защото никой не й обърна внимание. Навярно бяха свикнали. Единствен аз недоумявах и стеснително мигах.
А за третия разбрах, че се казва Тони, защото всички един през друг закрещяха по него: „Тони! Ало, Тони! Ком хир, Тони! Тони, ела, ела!“
Беше застанал до вратата неподвижен и държеше за куката една закачалка с мъжки костюм, очевидно дрехата на Ричард Брук.
Отначало го виждах само в полупрофил — полупрофил на идиот: ненормално голяма, огромна, дори пипоновидна глава; ниско чело, покрито с подстригана на равен бретон рижава коса; щръкнали уши; несъразмерно тяло — широко сплеснато туловище, къси крака, дълги ръце. Облеклото му още повече подчертаваше неговата уродливост: широки, платнени, някога сини, достигащи до глезените панталони, старо, явно не негово палто с дълги ръкави и още по-дълги поли, в което приличаше на дебело момиче в чужда рокля.
При едно повикване той се обърна и тръгна напред. Тогава можах да го поразгледам по-подробно. Тони предизвика в мен някакво смесено чувство на смущение, смях и жалост. Защо точно, не зная. Може би заради разноцветните му очи: дясното беше синьо-зелено, лявото — жълто-кафяво. Може би заради лицето му: лице на бебе и на старец — гладки, безкосмени нежни бузи и вече увиснали, и чудесни, малки женствени устни. А може би и заради необикновено широкото чело, което заедно с шарените очи, щръкналите уши, бузестото лице и малката, почти несъществуваща брадичка му придаваха израз на някаква изключителна сила и в същото време — колкото и да е парадоксално това — и на слабост.