— Тони! — крещяха по него, — Тони! — дърпаха го да седне, смееха се, тикаха под носа му бутилки, потупваха го дружески по гърба. А той се хилеше, издаваше някакви нечленоразделни звуци, при което от красивите му устни излизаха мехурчета, и безразборно изпиваше всичко, каквото му предлагаха — уиски, оранжада, бира…
Габриел Фернандес изблъска другите, докопа се до Тони, доведе го при масичката с коктейлите и като издърпа от ръцете му закачалката и я запрати върху канапето, пъхна в устата му висока, пълна чаша. Тони отново се ухили и послушно изгълта всичко, като шумно мляскаше и комично движеше изпъкналата си адамова ябълка. Бурен смях, ръкопляскания и викове „Браво, Тони!“ съпроводиха пиенето. Сетне стана следното:
Момчето — как иначе да го нарека, то нямаше възраст, навярно нямаше и пол, — олюлявайки се, тръгна към изхода, като едва се държеше на краката. По пътя обаче някой го хвана за раменете и го завъртя около петите. Тъкмо да падне, друг го пое и също го завъртя, след това трети, четвърти… Хората се смееха незлобиво, хилеше се и той, въртеше се с разперени ръце като парцалива марионетка и летеше от човек на човек. Внезапно, при едно по-силно блъсване, той връхлетя към мен, не успя да се задържи и падна на колене точно пред облегнатия на прозореца разтворен блок със скицата на Дафна.
И случи се нещо странно: момчето изведнъж утихна, заби поглед в рисунката и зина. Гледа дълго, трийсет, четирийсет секунди, може би и повече. Гледаше, като че се молеше пред икона, и беззвучно движеше пълните си бебешки устни. Сетне бавно вдигна разноцветните си очи към мен и също ме погледна, без да мига. И в тия очи имаше такава радост, такъв възторг, такова нямо обожание, че не издържах и отклоних поглед встрани. А той се олюля, меко отпусна глава и падна с челото напред върху мозайката на пода. Чуха се викове, протести, към Тони изтича доктор Кречмър, внимателно го повдигна и като го подкрепяше бащински под мишница, поведе го навън към зеления джип. Колата бързо потегли нанякъде. Видях Тони да седи на предната седалка до шофьора, отпуснал рамене, опрял чело на стъклото.
Докторът се върна намръщен, клатейки неодобрително глава. А аз си мислех за онази вечна и трагична история на съдбовното кръстосване на красотата и грозотата, която поетът бе така прекрасно възпял… Есмералда и Квазимодо… Дафна и Тони?
След това влезе Робинзон Голдсмит. Той мина към бара, мощен, бавен, с комични къси панталонки, които още повече подчертаваха големия му корем. Поръча си чашка сливова, гаврътна я на един дъх, после се обърна към присъствуващите и започна да ги разглежда. Меланхоличните му очи бавно се плъзгаха върху хората, на някои се спираха повече, на други по-малко, сякаш ги прекарваше през вътрешно сито. Кого ли търсеше? Изпитателно опипа мистър Холивуд, който дремеше на креслото пред празната чаша мляко; още по-дълго се спря на оператора, който пиянски се кикотеше; стигна до Дафна Флеминг и Ричард Брук, мина набързо над Джордж Кречмър, над русата женица с вирнатото носле. Като свърши своя оглед, Голдсмит се обърна към бара и си поръча нова сливова.
И плати с долари.
Дойде и последното явление, което беше и най-сензационното.
Влезе една жена с червена банска чанта в ръка, една разкошна жена в черен, все още мокър бански костюм, с такова съвършено тяло и изумителна коса, спусната над плещите, че дъхът ми спря в гърдите. Изглежда, такова беше усещането и на другите, защото в хола настъпи тишина. Всички — мъже и жени — отправиха погледи към влязлата. Сърцето ми се разтуптя като бясно: имаше в тази жена нещо до болка познато, нещо, което нямаше нито една друга сред всички милиони жени в света — лице на мадона от Кватрочентото и очи на кошута.
А тя направо се упъти към мен с поглед впит в блока, в рисунката на Дафна.
— Значи така! — изсъска тя с не съвсем ренесансов глас. — Пет минути да ме няма и започваш да се сваляш пред други. Добре, нека е тъй, но аз няма да ти кажа нещо важно.
Зад нас вълнението от влизането на Ели премина, шумът се възобнови.
— Хайде, кажи ми! — примолих се аз, като захвърлих блока върху креслото. — Рисувах само от скука, пък и нищо не излиза.
— Е, добре, само че за последен път — рече тя милостиво. Изкриви конспиративно устни и прошепна. — Той е тук!