— Кой? Марчело Мастрояни?
— Не. Онзи, дългият, дето обядва с нас в „Ропотамо“.
— Къде го видя?
— Къпех се и той едва не ме блъсна с една моторница.
— Каква моторница?
— От тия, дето ги дават под наем. Профуча край мен, за малко да ме потопи, но аз се спасих, а той запърпори към кея. Май че идваше от Варна. Не е ли важно?
— Не — казах. — Никак не е важно. Хайде иди горе и се преоблечи. Ще вечеряме.
Тогава тя мина пред своя кумир Ричард Брук и се упъти към асансьора и всички очи, включително и на този студенокръвен мистър Холивуд, я съпроводиха, докато се понесе нагоре.
А аз изскочих и хукнах към плажа.
Разбира се, нямаше и следа от Лорда и моторницата. Плажът пустееше, тук-таме няколко дебели немкини продължаваха да въртят педалите на водните велосипеди; на изток, от дълбините на морето, с театрално разточителство се показваше луната. Изтичах до кея, където се даваха лодки под наем, и поразпитах. Оказа се, че наистина някой си Иван Бонев наел моторница и я върнал преди десетина минути, като я държал точно час и половина. Къде е сега този гражданин Иван Бонев, било неизвестно.
И отново се почувствувах безпомощен и мъничък, и отново не знаех какво да предприема. Лорда беше някъде насам, шеташе под носа ми по суша и море, а може би се беше вече заврял в някаква дупка и заповедта за арестуването му ставаше безсилна. Можех, разбира се, да задържа Голдсмит, но щеше ли това да ме отведе донякъде? В най-добрия случай над Филипините щеше да се надигне онзи вой, който така много плашеше капитан Добрев. „Върви по петите им“ — съветваше Мирски. Лесно бе да се каже това: тия двамата или ме разиграваха магистрално, или пък зад цялото им на пръв поглед подозрително поведение не се криеше нищо сериозно.
Колко време съм бродил така по пустия плаж, не си спомням, спомням си само виковете на Ели:
— Ник! Ник! Търсят те!
Изтичах към хотела. Малко встрани от входа, до една черна волга стоеше капитан Добрев. Беше цивилен и сдържан, но в очите му съзрях огъня на ловец, попаднал на вълча диря.
— Сядай! — каза той кратко. — Момето ще почака тук.
И за велико неудоволствие на Ели колата потегли нагоре без нея.
Спряхме пред дирекцията на Балкантурист. Добрев извади от колата една червена банска пластмасова чанта и влезе в кабинета на директора. Заключи вратата, сложи чантата на масата.
— Гледай — каза той.
Беше една от ония стандартни бански чанти, каквито се продават със стотици по павилионите и каквато впрочем имаше и Елина.
Добрев дръпна ципа и я отвори. Внимателно бръкна в нея, изкара един дамски бански костюм, шорти, пешкир, плувна шапка — всички влажни. Отдолу се показаха пачки банкноти — зеленикави долари, също така влажни.
5. Експортна стока
Капитан Добрев беше ужасно горд с находката си и ми разказа за нея с милион подробности, като, разбира се, не преставаше да снове между четирите ъгли на стаята. А в същност историята беше проста.
Към 18,30 телефонът в управлението звъннал. Дежурен бил лейтенант Данкин. Обадил се мъжки глас и с лек английски акцент казал следните думи: „На «Чанкая» се пренасят фалшиви пари. Търсете една руса жена с червена банска чанта.“ Лейтенантът запитал кой прави съобщението, но мъжкият глас не отговорил и прекъснал връзката.
Отначало лейтенант Данкин помислил, че някой си прави глупашка шега, но все пак взел мерки. Оказало се, че „Чанкая“ е турският пътнически кораб, който тръгва в 18,30 от Варна за Истанбул. Съобщили на пристанищните власти. Корабът обаче бил вече зад вълнолома. Настигнали го с катер, спрели го, предприели обиск. Това било извънредно трудно, тъй като на кораба имало 500 пътника, повечето германци, французи, шведи, американци. Сред всеобщите протести митничарите повторно проверили багажите. Не открили нищо, макар че руси жени имало тъкмо петдесет, а червени бански чанти — двойно повече. Едва на връщане, когато „Чанкая“ бил вече в открито море, от катера съзрели червената чанта на скалите край вълнолома. Очевидно някой я метнал през борда, за да се освободи от нея, когато забелязал катера да се приближава към кораба.
Доларите бяха фалшиви, в това не можеше да има съмнение. Бяха към осем хиляди — пачки от по сто, двайсет и десет долара.
— Не можем ли да спрем пак кораба? — попитах.
— Ако държиш на дипломатически усложнения.
— Узнахте ли откъде се е обадил човекът?
— По всяка вероятност от автомат.
— Имаш ли някакви сведения за Лорда?
— Не. Изпуснахме го от очи. Изглежда, че е слязъл от мерцедеса по пътя за бензиностанцията.
— В 17,30 той е тръгнал с моторница от Златните пясъци, може би за Варна, и се е върнал в 19 часа. Тъкмо през времето, когато Голдсмит е разигравал твоите хора с мерцедеса.