Под прозорците се откриваше вълшебната гледка на морето с потъналите в него като разпилени пайети звезди и със сребристата лунна пътека, по която вълните, въздишайки, се търкаляха чак до хотелските врати. Уви, за мен тази картина на Куинджи не бе нищо друго, освен грозна пропаст, която хипнотично ме влечеше надолу.
Полегнах на кушетката. Чувствувах се разбит — от двете безсънни нощи, от непрекъснатото тичане, от уискито на Фернандес, от този омагьосан кръг, в който се въртях като щурав и от който не знаех как да се измъкна. Опитвах се да сложа малко ред в мислите си, да съставя някакъв план за по-нататъшни действия, защото имах пренеприятното усещане, че до този момент не аз движа нещата, а те мен. Боят с Лорда, умореният поглед на Голдсмит, червената чанта с осемте хиляди долара, златните очила на Кречмър, траперската кама на Ричард Брук, величественият бюст на Дафна Флеминг, уплашената касиерка — всичко се въртеше в главата ми в хаотична вихрушка и тя ме теглеше неудържимо надолу, надолу в мрачна пропаст, в дъното на която се мержелееха потънали звезди, и аз падах, падах и първобитен ужас стягаше гърлото ми, и исках да викам за помощ, но не можех, и продължавах да падам в бездната без надежда и без край…
6. Монте Карло и аз
— Хей, Ник, стига си крещял! Ник! Ник! Отворих очи. Над мен се беше надвесила Ели във вечерна рокля, умопомрачително деколте и фантастична фризура. Изправих се. Лицето ми бе плувнало в пот, главата ми тежеше като олово, избитият зъб се обаждаше.
— Спал съм, а?
— И още как! Даже хъркаше. Не посмях да те събудя, но като завика, стана ми жал за тебе. Какво си сънувал?
— Не зная. Някой да се е обаждал?
— Никой. Хайде ставай, време е за вечеря. Скочих към банята, пуснах студения душ. Ели дойде при мен, прегърна ме с голите си ръце през врата и макар че очите й както винаги се смееха, разбрах, че не се шегува:
— Ник — каза тя, — ние не сме дошли тук на почивка, нали?
— Как не — отвърнах, — нали днес се къпа и дори видя оня Ричард Брук?
— Не е честно да ме занасяш така.
— Не те занасям, просто има неща, които не мога да ти открия.
— Откакто сме тук, ти дори не си ме целунал. Целунах я. После пак. И пак… Душът едва не развали фризурата й. Тя се отдръпна, пак сериозна:
— Ник, ти се занимаваш с онази работа, дето е за премията.
— Да речем, че е тъй.
— И с онзи дългия, дето щеше да ме удави, нали?
— Може би.
— Не искаш ли да ти помагам? Въпросът беше коварен. Трябваше да й отвърна „Това не е твоя работа“, но казах:
— Стига да имам нужда. А сега, Смехурче, бягай, защото иначе няма да излезем до утре сутринта.
— Това не би било чак толкова лошо — рече тя деловито.
Гмурнах се в ледената вода.
Долу ресторантът беше вече полупразен. Оркестърът шумно изпълняваше мелодии на Гершуин и заглушаваше дори ударите на прибоя по крайбрежните скали. Наоколо трептяха огромните мозайки на безбройните хотелски прозорци; неистово крещяха неоновите реклами над локалите; призивно мигаха алените светлини над казиното; имаше кехлибарено вино, червени устни, блестящи очи, златни обеци… Беше красиво, беше лекомислено. Внезапно ми се прищя да няма фалшиви долари, да не съм никакъв Шерлок Холмс, а само обикновен летовник, дошъл тук със своето момиче да се излежава на пясъка, да се къпе, да танцува и да люби…
Но видях Голдсмит и магията изчезна. Седеше сам, дояждаше гроздето си и пушеше дебела пура, която заедно с вечерното му тъмно облекло и черната пеперудка на врата го превръщаше напълно в американо-еврейски банкер от вестникарските рисунки. Стори ми се, че продължава своето мълчаливо наблюдение на групата кинодейци. Той търсеше някого. Кого?
Другите пък седяха около една дълга маса: мистър Холивуд, Дафна Флеминг, Ричард Брук, женичката с вирнатото носле, операторът Габи Фернандес, доктор Джордж Кречмър и четирима известни ми от театралните сцени и от екраните български актьори, сред които изпъкваше снажният Любомир Соколов. Пиеха кафе и гръмогласно се смееха на оператора, който разказваше вицове и неспокойно поглеждаше към вратата.
Той пръв ме видя — явно чакаше някого. Беше в елегантен бял смокинг, свеж, с черна и лъскава като асфалт след дъжд коса, сякаш преди час не беше погълнал половин литър уиски.
— Ало, амиго, ком хир.
Стана, хвана Ели и мен подръка и възторжено се провикна на английски (превеждаше Ели):
— Лейди и джентълмени, да ви представя моя амиго Карлов, голям художник, и неговата бютифул жена мисис Карлова.
Избута безцеремонно другите и ни накара да седнем между него и Брук. Ели се лепна до актьора.