— Помоощ! — чу се отново крясъкът. — Помоощ!
Викът идваше откъм белия павилион за закуски, точно в края на пясъчната ивица, там, където плажът свършва и започват алеите.
Хукнах.
Зад себе си чувах пъхтенето на Ричард Брук, а още по-назад — нестройните стъпки на другите. Сърцето ми се пръскаше от напрежение, но в главата ми бе бистро.
Под светлата дъсчена стена на павилиона ничком лежеше човек в светлосив костюм. Лявата му ръка беше просната напред, със забити в пясъка сгърчени пръсти, дясната се губеше под гърдите. Дългите му тънки крака бяха разкрачени, белите обувки — зарити в зърнестата земя. На гърба стърчеше дръжка на кама с инкрустирано сребро. Около ножа тъмнееше продълговато петно кръв. Над тялото безстрастно играеха алените светлини на казиното — ярки-тъмни, ярки-тъмни… До трупа стоеше Елина, с ужас гледаше ръцете си и хлипаше. Пръстите й бяха кървави.
Наведох се, погледнах лицето на лежащия — беше Лорда.
Проследих протегнатата напред ръка — тя сякаш се беше устремила към нещо, може би към последната искра живот.
Повдигнах тялото. Кръвта се стичаше под дрехата и образуваше тъмночервена локва, която пясъкът попиваше.
Десницата лежеше неестествено превита под гърдите, пръстите й се бяха сковали в предсмъртна спазма около някакъв предмет. Сякаш, за да го скрият от живота…
Разтворих още топлата ръка, взех предмета: беше цигарена кутия. „Кент“.
На едната й страна личеше моят собствен полупрофил в зеленикавочервени тонове.
Опаката й страна пък се бе превърнала в зелена десетдоларова банкнота, изписана набързо и на шега, а отгоре й, сливащи се с печатния английски текст на опаковката, се виждаха някакви драскулки. Взрях се по-отблизо: най-напред имаше някакви цифри, навярно телефонни номера, а под тях букви, български букви.
В светлината на луната и на мигащия неон с мъка прочетох или по-скоро отгатнах:
възможно ли е
в
блек
бърд
Трета част
Фигурите върху дъската
1. Николай Карлов и Ричард Брук
Дългото сухо тяло беше отдавна изстинало и в суровата и безпощадна светлина на първите слънчеви лъчи, които брутално се промъкваха през широките прозорци на поликлиниката, то изглеждаше като неестествено положен върху масата пластмасов манекен. Само тясната рана между двете сбръчкани ивици на гърба подсказваше, че този човек доскоро е бил Лорда.
— Не можа да го опазиш, Николай — прошепна Мирски и обърса чело с шарената си кърпа. Не беше потен.
Не отговорих нищо. Какво можех да отговоря? Главата ми се виеше и пръскаше от болка, струваше ми се, че още няколко секунди и ще се строполя на пода край мъртвия Лорд.
— Какви са тия стари белези по гърба? — попита капитан Добрев.
— От гестапо — отвърна тихо Мирски. И повтори като ехо: — От гестапо.
Това беше плесник по моето лице. Но отново не отворих уста. Страхувах се, че ще закрещя.
— В колко стана това? — попита Мирски.
Добрев въпросително погледна към мен, но аз пак мълчах. Отвърна той:
— Между 23,30 и 23,40. Лекарското заключение е категорично. Пък и когато го откриха, беше още топъл.
Топъл беше, да, и ръката му, сгърчена около моя зелен образ…
— Разкажи! — обърна се Мирски към мен.
Опитах се да говоря, не можах. Внезапно ми прилоша, изтичах към мивката, повърнах.
— Докторе — обърна се шефът към лекаря, който присъствуваше на разговора, — дайте му някакво подкрепително. Душа не е останала в него.
Пих някаква горчива течност, посъвзех се, но чувството на отвращение към собствената ми личност не ме напущаше.
Седнах, стиснах зъби и разказах всичко — отначало докрай, само фактите, без всякаква украса. Позволих си само да дам оценка на поведението на хората в казиното през време на двайсетминутната почивка, когато бе извършено убийството, и на реакцията им при откриването на трупа край белия павилион на плажа.
— Надявам се поне, че не си се разкрил — забеляза Мирски.
— Не — казах, — не съм се разкрил.
И наистина в онези минути, когато над убития Лорд истерично крещеше Елина, аз бях намерил достатъчно хладнокръвие у себе си, за да продължа да играя ролята на случаен летовник. Като внимавах да не се заличат евентуалните следи наоколо и като прибрах цигарената кутия, аз бях отстранил хората и бях оставил само доктор Кречмър да прегледа пронизания човек. Докторът безпомощно разпери ръце. Минута по-късно се появи милиционерът, който задържа всички ни. В полунощ капитан Добрев беше вече на Златните пясъци, петнайсет минути по-късно беше уведомена прокуратурата, а в шест заранта с първия самолет от София пристигна и шефът. Сега ме разпитваха като първи свидетел.