Теноровият глас на лейтенант Данкин преведе на безупречен английски. Съобщението бе последвано от шумолене, някакви гневни реплики, неспокойни покашляния.
— Моля, господине, заповядайте — покани Добрев някого.
През отвора видях да влиза Ричард Брук. Уморен, без грим, с посмачкани дрехи, той изглеждаше още по-стар, а лицето му доби характерната бръчкава маска на дългогодишен драматичен актьор. И даже драскотината на бузата не го спасяваше от печата на времето.
До него застана лейтенант Данкин, дълъг като върлина, прегърбен и с лице на разсеян учен. В отдела бе назначен отскоро главно заради полиглотските му способности. Целият разпит той преведе без нито едно запъване, като автомат. Елина можеше да му завиди.
Мирски бе седнал край прозореца и слушаше. Въпросите задаваше главно Добрев. Виждах колко му е трудно да бъде кратък и главно — да мирува. От време на време обаче все пак не устояваше на стихията си и правеше онези бързи набези пред завесата.
Той започна:
— Име, професия, адрес?
— Хомер Папатакис, киноактьор, Холивуд.
— Не се ли наричате Ричард Брук?
— Истинското ми име е Хомер Папатакис. — И бързо добави, сякаш се страхуваше да не би да го вземат за чист грък: — Но съм американец. Роден съм в Съединените щати на Америка.
— Тъй, тъй… — Капитан Добрев дръпна завесата, повдигна чаршафа пред лицето на Лорда. — Познавате ли този човек?
— Видях го за първи път снощи на плажа. Мъртъв.
Ричард отговаряше кратко, с някаква трагична обреченост, подсилена от бръчките на изразителната му актьорска маска.
Добрев закри трупа, приближи се до стъклената масичка за инструменти и махна една кърпа: под нея лежеше, камата със сребърната дръжка. Кръвта по нея бе вече засъхнала и приличаше на ръжда.
— А тази вещ?
— Тази кама е моя. Или по-точно — с нея играя. Тя принадлежи на реквизита на продукцията.
— Винаги ли я носите със себе си?
— Само вчера. Върнах се от снимки в траперския костюм на ролята и тя остана в мен.
— Защо сте задържали костюма чак до хотела?
— Това е моя работа.
— Не съвсем, мистър Брук. С този нож е убит човек.
— Зная. Някой го е задигнал от стаята ми.
— Кога?
— Навярно, докато съм бил в казиното.
— Кои са ваши съседи по стая?
— Мисис Карлова, мисис Флеминг, по-нататък — нашият режисьор. Но във всички стаи се влиза много лесно през балконите, тъй като вратите към морето са отворени през цялото денонощие.
— Господни Папатакис…
— Брук!
— Господин Брук, какво сте правили снощи през почивката в казиното между 23,25 и 23,45?
— Това си е моя работа.
— Не съвсем, мистър Брук, не съвсем. От какво е този белег на бузата ви?
— Одрасках се в розовите храсти. У вас има прекалено много рози.
— Да, това е вярно, много рози има у нас. Още един въпрос: вие почти всяка вечер играете в казиното. С много ли долари разполагате?
— С доста. Своя хонорар тук получавам в долари. Такъв е договорът. Защо, забранено ли е?
— Не, моля. Кой ви изплаща доларите?
— Директорът на продукцията и касиерката.
— Естествено… Благодаря ви, мистър Брук. Моля да минете в съседната стая и да бъдете на наше разположение още малко време. Там ще получите кафе и закуска.
— Разбира се — каза той без намек от ирония. — Зная как става това, играл съм в достатъчно много криминални филми. — И излезе.
— Има чувство за хумор тоя приятел — забеляза Мирски. — Николай, уверен ли си, че драскотината на бузата му е работа на онази, как й беше името, Дафна?
— Предполагам — отвърнах. — Бях вече свидетел на една бурна сцена помежду им. Изглежда — ревност.
— Да се вземе проба от ноктите й. А също така и от ноктите на мъртвия.
Капитан Добрев излезе да се разпореди. След миг откъм преддверието долетяха гневните протести на Дафна Флеминг. Представих си как тя дърпа красивите си ръце и не дава да й изчегъртат малко кал изпод дългия маникюр.
— Уф! — въздъхна Добрев, като се върна. — Не дава бе! Страшна жена! Ама хубава, хубава! И какъв темперамент! Къде ги раждат такива? Като бях на курсове в Съветския съюз, се запознах с една колежка, която…
— Да влезе докторът — нареди Мирски.