2. Доктор Джордж Кречмър и Дафна Флеминг
Докторът влезе, отпаднал, с отпуснати над коремчето рамене, но все тъй с приветлива усмивка на закръгленото си лице. Подаде ръка на капитана, сетне на Мирски, представи се: „Доктор Кречмър“, огледа се, видя модерните апаратури в кабинета, каза: „Ошен карашо“, но с такова произношение, че едва разбрах руските думи; видя трупа зад завесата, тъжно поклати глава и едва тогава седна на посочения от Добрев стол. На първия традиционен въпрос отвърна:
— Джордж Кречмър, 46 години, ветеринарен лекар, женен, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк.
— Доктор Кречмър, вие пръв констатирахте смъртта на това лице. Виждали ли сте го по-рано?
— За първи път го видях снощи с нож, забит в сърцето.
Забелязах едно едва уловимо трепване по лицето на Мирски.
— Докторе — продължи Добрев, — какво правихте снощи между 23,25 и 23,45?
— Разхождах се няколко минути около казиното с мис Кети Браун, но тъй като на мис Браун й беше хладно, прибрахме се в залата. Това могат да потвърдят мис Браун, крупието, както и господин Карлов, българският художник, който играеше с нас.
— Докторе, идвали ли сте друг път в България?
— Да, бях тук миналата година. За първи път.
— Какво ви накара да дойдете пак?
Очите на Кречмър весело засвяткаха зад златните рамки:
— Ако ви кажа — рекламата, едва ли ще повярвате. Защото, драги приятели, за съжаление вашата реклама у нас е много слаба… — Той се засмя: — Не, не е рекламата, а просто желанието отново да видя с очите си какво може да направи една млада, свободна страна. Хм… това едва ли е интересно за вас, но мога да ви съобщя, че симпатизирам на левите. През време на войната даже съм участвувал в митинги за подпомагане на Съветска Русия. Оттогава и знам няколко думи руски… — Той отново се засмя: — Но много неща още не ми харесват у вас. Например прекалено бавното сервиране в ресторантите. Ние, американците, сме свикнали на други темпове. После водата в хотелите невинаги е топла. Обслужването изобщо…
— Докторе, откъде познавате мис Браун и останалите господа от филмовата продукция?
— Запознах се с тях тук, макар че има ли човек в света, който да не е виждал на екрана Дафна Флеминг и Ричард Брук и да не е слушал за мистър Холивуд? А що се отнася до мис Браун… аз… макар и женен… видите ли… не ми потръгна в брака… Кети е много, много мила жена… Познавам я отдавна, още преди да постъпи на работа в киното… Доволен ли сте от отговорите ми?
— Напълно, докторе, благодаря ви. Моля да минете в съседната стая, там ще получите закуска. Ще ви бъда признателен, ако и по-нататък бъдете на наше разположение.
— Естествено.
И излезе, нисичък, закръглен, спокоен, истински Шуберт.
— Какво ще кажете? — попита Мирски.
— Чиста работа — отвърна Добрев. — Стопроцентово алиби.
— Много люби България — забеляза Мирски. — Не обичам много тия любовни признания.
Лейтенант Данкин се изкашля в шепата си:
— Другарю полковник, ако разрешите… Аз, хм, струва ми се, че доктор Кречмър не говори на чист американски.
— Тоест как?
— Искам да кажа, той говори на чист американски, но има един малък акцент на чужденец. Съвсем лек, но…
— Не разбирам какво общо може да има акцентът на доктора с нашата работа — прекъсна го Добрев. — В Щатите има не знам колко си щата и във всеки щат говорят с не знам колко си различни акценти. Гледайте само у нас: шопите говорят с един акцент, северняците с друг, тракийците с трети… Край няма. Аз познавам един, който може да имитира…
— Добрев — рече кротко шефът, — нека влезе артистката.
Капитанът отвори вратата, любезно каза: „Мис Флеминг“, но преди още да довърши, той бе блъснат назад и в стаята нахлу разярената платиненоруса лъвица.
— Пуснете ме! Веднага ме пуснете! — крещеше тя и през пребледнелите й устни прозираха остри бели зъби, готови да ръфат.
— Моля, мис Флеминг, успокойте се! — опита се да поукроти лъвицата Добрев. — Само няколко минути…
— Никакви минути! Вие нямате право да ме задържате! Аз съм американска гражданка. Ще се оплача на нашия посланик. Ще свикам пресконференция и ще съобщя на целия свят как третират свободните хора зад желязната завеса!
От онази дремеща и преживяща жена в хола на хотела не бе останала и следа. Това бе някакъв Везувий от страсти и сега разбрах защо тази самка съумява да покорява тълпите. Вечерната й рокля се бе свлякла над раменете, от което деколтето стана още по-дълбоко; гримът й се бе изтрил и от това чертите й добиваха някаква допълнителна разголеност, която привличаше и смущаваше.