— Мис Флеминг — продума Добрев с цялата рицарска вежливост, на която бе способен, — искам да ви уверя, че вие не сте задържана. Вие сте поканена да ни помогнете и нищо повече. Само няколко въпроса.
— На полицейски въпроси отговарям само в присъствието на моя адвокат.
Добрев се намираше в чудо — явно не знаеше как да продължи. И сигурно вече си представяше вестникарския вой над Филипините.
В този критичен момент се намеси Мирски. Без да става от стола си край прозореца, той изрече тихо, много тихо, но с вледеняваща безапелационност:
— Лейтенант Данкин, моля, преведете: мис Флеминг, тази нощ край хотела, в който живеете, е извършено убийство. Съвсем близо до трупа са открити следи на дамски обувки от американски тип. Една от двете американки с такива обувки сте вие. Нашата служба, както и вие самата, сме еднакво заинтересовани да изясним въпроса колкото се може по-бързо. Иначе ще бъдем принудени да ви задържим като заподозряна в убийство, а също така да свикаме пресконференция, на която да съобщим новината. Не вярвам да желаете такова нещо.
Тъмните очи на лъвицата пламнаха от ненавист:
— Вие!… — изсъска тя. — Вие!… Знаех си аз, че тук ще бъде така… Още в Холивуд ме предупреждаваха. Говорете! И кратко!
— Моля, седнете — покани я Добрев.
— Не желая да сядам.
— Както обичате. Име, години, професия, адрес?
— Дафна Папатакис…
— Какво? — едва не подскочи Добрев.
— Дафна Папатакис, по баща Флеминг, киноактриса, Холивуд.
Годините си не каза.
— Ако ви разбирам добре — започна Добрев, — мистър Брук…
— … е мой съпруг, да, за съжаление. От какво още се интересувате?
Капитанът махна чаршафа от лицето на Лорда:
— Познавате ли го?
Тя даже не погледна.
— Не.
— Какво правихте снощи между 23,25 и 23,45, след като излязохте от казиното?
— Любих се! — каза тя предизвикателно.
Добрев смутено се поизкашля в шепата си.
— Ако ви разбирам правилно…
— Съвсем правилно сте ме разбрали. През тия двайсет минути аз се любих с един мъж на плажа под луната.
— С мъжа си?
— Не. С мъжа си отдавна не правим… това. Отдавна… — повтори тя тихо и с неочаквана нотка на тъга.
Добрев с усилие отклони очи от бюста й:
— И с кой мъж… хм… сте се любили снощи?
— С какви мъже спя, не е работа на българската полиция.
— Милиция.
— Все едно.
— Госпожо Флеминг, кажете ми, моля, имате ли представа защо вчера вашият мъж се е върнал от снимки, облечен в реквизитен костюм?
По лицето й премина зла усмивка:
— С този костюм той се мисли за по-мъжествен.
— Тъй, тъй… А вие защо не бяхте вчера на снимки?
— Имах свободен ден. Снимаха се само мъжете. Някакво катерене по скалите.
— Къде се снимате понастоящем?
— Край село Захариево.
— Госпожо Флеминг, засега нямаме повече въпроси. Моля, минете в съседната стая, където ще получите закуска.
— Не желая вашата закуска. И още веднъж ви предупреждавам: ако не уведомите веднага американското посолство за моето задържане и ако не ме освободите до един час, ще обявя гладна стачка.
И без да каже дума повече, излезе.
Една дълга минута в кабинета цареше мълчание. Пръв проговори Добрев, както обикновено шеговито, но този път в лековатия тон се прокраднаха тревожни нотки:
— Братлета, ако тази фемина наистина обяви гладна стачка, спукана ми е работата. Представяте ли си? Цялата световна преса и радиотелевизия от София до Филипините гърмят, че виновник за отслабването на кумира на машинописките на Запад е едно неизвестно милиционерско капитанче от Варна! Иди се оправяй тогава! Ще ме извикат горе и така и така, другарю капитан, така ли пазиш ти световните културни ценности? Какво ще отговоря аз, а? Не ми е ясно само защо крие с кого е кръшнала снощи. Да се страхува от мъжа си, не ми се вярва. Те, киноартистите, живот си живеят. Имам един познат, сценарист в киноцентъра край Бояна, та ми разправя…
— Тя лъже — каза Мирски. — С никого конкретно не е спала тя снощи. Нито на плажа, нито под луната. Видяхте ли лицето й, докато говореше?
Мирски имаше удивително чувство за правда при разпити. В продължение на двайсет години през ръцете му бяха минали стотици и стотици хора с най-различни характери — от дребни мошеничета до закоравели престъпници — и те го бяха научили да различава истината от лъжата само по някаква интонация на гласа, по едно трепване на клепачите, по незабележимо за другите движение на пръстите. Завиждах му за тази негова способност.
— Аз също съм на това мнение — рекох иззад вратата на килера. — Когато се прибра снощи след почивката, тя никак не ми изглеждаше да идва от любовна среща, по-скоро — от сбиване.