— Па може да е била бурна любовта й — заключи в обезоръжаващо простодушие Добрев. — Веднъж ми се случи…
— Капитане — каза шефът, — хайде да не се бавим. Заплахата на тази Дафна никак не е шега. Дай следващия.
3. Един неизвестен директор на продукция и пак Тони
Преди още Добрев да мине в преддверието, показа се милиционерът, който се занимаваше със задържаните американци.
— Другарю капитан, един гражданин настоява да влезе. Казва, че е от кинематографията. Директор някакъв на продукция. Вика, заплашва, че ако не го пусна, ще ме уволни.
— Да влезе!
След три секунди в стаята се появи настойчивият гражданин и след още три секунди той ни държеше вече в шепата си.
Представете си Айнщайн, станал търговски пътник. Същото огромно чело с дръпната назад дълга въздушно-бяла коса, същите старчески отпуснати бузи и дори същата небрежност в облеклото: накриво закопчано сако, издути на коленете панталони, разтворена яка… Само очите бяха други: в очите на Айнщайн се оглеждаше безкраят, а в очите на този тук — малки, искрящи от хумор и енергия — се отразяваха всички земни грижи на нашата бедна планета.
Без предисловия, припряно, той грабна десницата на Мирски, стисна я, промърмори някакво име под носа си и добави:
— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.
Грабна ръката на капитан Добрев, представи се:
— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.
Същото направи с лейтенанта. Сетне надзърна зад завесата, видя покрития труп, не се представи и без покана се настани на стола до Добрев.
— Кой е отговорникът тук? — попита той строго.
Шефът посочи с глава Добрев.
— Аха, другарят капитан значи! — продължи новият ни гост бързо-бързо, като поглъщаше сричките, и не знаех къде в думите му свършва сериозното и къде почва шегата. (Впрочем и до ден-днешен, вече стари приятели с бай Шими, аз трудно разграничавам в поведението му закачката от сериозното.) — Ето какво, другарю капитан, там чакат триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Скоро ще опожарим ранчото. Всичко това ми струва двайсет хиляди лева на ден или, превърнато в чужда валута — десет хиляди доларчета. Как си представяте вие това?
— Даже не мога да си го представя — отвърна, позашеметен от неочакваната атака, Добрев. — Но какво общо имаме ние с това?
— Какво ли? Вие ме проваляте! Задържате ми Сантяго Бим и Орлово око, и не знам още колко бледолики и червенокожи, и после искат от мен план да изпълнявам. И без това ми е пламнала главата, че от три дни нямам нито едно облаче — този Фернандес не може да снима без облачета, а отгоре на всичко и дърветата иска да му боядисам лилави, а я иди търси сега боя във Варна, при това лилава!
Като изкара тази дълга тирада, той изведнъж млъкна озадачен. Почеса се по мустака, попита:
— Та за какво говорех?
— За двама граждани, наречени Сантяго Бим и Орлово око — припомни капитан Добрев безкрайно учтиво. — Но, извинете, кои са те?
— Как, не знаете ли? Вие не четете „Филмови новини“. Сантяго Бим е главният герой от „Свирачът по скалите“, знатен каубой от Дивия Запад, а Орлово око е отговорникът на команчите, дето ще подпали ранчото.
— Аха, ако ви разбирам правилно, това са Ричард Брук и Любомир Соколов, така ли?
— Браво! Обичам хората, които имат на раменете си глави не само заради шапките. Настоявам да ги пуснете веднага, както и другите арестувани, защото днес имам облачета, а като свършим, можете да си ги приберете отново. Иначе си подавам оставката!
Добрев въпросително погледна към шефа: явно такъв странен ултиматум не му е бил отправян през цялата му практика. Мирски стана, приближи се до бай Шими, усмихна му се: новодошлият му харесваше.
— Вижте какво, другарю бай Шими, тия ваши бледолики и команчи са заподозрени в убийство — каза той.
— Хайде де! Та това са артисти. Те убиват само на ужким. Те една муха не могат да смачкат истински.
— Уви! Погледнете! — Мирски откри трупа.
— Брр! — произнесе бай Шими, като зиморничаво разтърси рамене и веднага без всякакъв преход бързо-бързо добави: — Извинявай, другарю началник, аз наистина не понасям смъртта, ама в края на краищата тя не бива да преча на снимките, нали?
— Прав сте — съгласи се неочаквано шефът. — Ще се постараем да освободим вашите хора колкото се може по-скоро. Кои са ви необходими най-напред?
— Най-напред ли? Ами че… — той взе да изброява на пръсти: — първо, режисьора, без него не може; второ, оператора, и без него не може; трето… мм… Трябва да видя графика. Ще разрешите ли за миг?