И без да дочака отговор, отвори прозореца и завика към някого на улицата:
— Тони! Тони!
Погледнах през прозорчето на килера: недалеч пред входа на поликлиниката беше спрял зеленият джип на продукцията. До шофьора седеше онова момче, което Ричард беше довел вчера в хотела.
— Тони! — викаше бай Шими. — Донеси ми папката. Ама бегом!
След малко на прага се показа Тони с дебела кожена папка подръка.
Първата му реакция бе уплахата. Заради трупа или заради униформата на капитана, но той отстъпи назад, като диво раздвижи разноцветните си очи, готов сякаш да хукне навън.
— Тони! — рече с бащинска строгост бай Шими. — Влез, не бой се. Тия чичковци не ядат хора. Влез, влез!
Дръпна Тони към себе си, взе папката от ръцете му, извади от нея дълъг разграфиран лист, положи го на масата и зачете:
— „От седем до осем — грим на Сантяго Бим, Орлово око и Поли. От осем до десет — Поли се съблича пред Сантяго Бим: 16 метра. В десет преместване на групата при площадка номер 5. В единайсет снимка: Сантяго Бим убива Орлово око: 37 метра. В тринайсет часа обедна пауза…“
Докато бай Шими четеше, аз разглеждах Тони. Не знам защо, той така неудържимо привличаше вниманието ми. Навярно също тъй кобрата привлича животинчето, за да го глътне, макар че нещастникът нямаше нищо общо със змия. Беше облечен както предния ден с панталони над глезените и с широкото, прилично на рокля палто. Бидейки сега по-близо до него, можах да наблюдавам женствената закръгленост на формите му и доста широкия ханш. Момчето можеше да бъде и момиче или нещо по средата. Тази раздвоеност се подсилваше от пълните бебешки устни и от чистите, безкосмени бузи, едната от които беше леко подута като от удар.
Най-вече обаче ме удивяваха неговите шарени очи — жадни и внимателни. Сега те бавно се плъзгаха по стените, апаратите, масата, полилея и сякаш попиваха всяка форма, всеки предмет. И онзи див страх, който се таеше в тях, когато влезе, като че бе поизчезнал под напора на новите впечатления.
Цяла минута Тони стоя мирен пред вратата, после, като че подтикнат от неосъзнат импулс, той се приближи до масичката с инструментите и започна да бърника. В този миг дивият израз на лицето му се изтри напълно. Момчето като че се пробуждаше от лош сън.
— Тони, стой мирен! — смъмри го бай Шими.
Момчето уплашено, дори панически се отдръпна назад, по бузите му пробягаха гърчове, очите му мигновено подивяха. В този момент той заприлича на Ван дер Любе от Лайпцигския процес.
Бай Шими съчувствено поклати глава.
— Завалията, много го плашат с милиция — прошепна той. — Види ли униформа, настръхва и бяга. На времето, разправяше ми майка му, когато работел във Варна, направил някаква беля и изчезнал, та милицията се утрепала да го търси… Та… за какво говорех?
— За следобедните снимки — припомни Добрев.
— Така де, за следобедните снимки! — И директорът на продукцията отново потъна в своите книжа, изброявайки часове, камери, репетиции, снимки и метри.
А Тони, оставен пак без внимание, бързо се освобождаваше от страха и напрежението. Лицето му се поотпусна, успокоените очи отново зашариха по апаратите и стените. Видях как погледът му попадна върху портрета на Хипократ — плешива глава и четвъртита антична брада — и дълго, много дълго го съзерцава със същия онзи израз на обожание, с който бе съзерцавал вчера моята скица на Дафна в хотелския салон. А на ниското чело между веждите се появи дори нещо като бръчка, такава, каквато се появява при напрегната работа на мозъка. Нима този идиот мислеше?
— Разбрано — каза Мирски, като прекъсна подробните обяснения на бай Шими. — Можете да си ги вземете всички след два-три часа, стига дотогава да не открием конкретния убиец между тях.
— Но, другарю началник, обещайте ми, че няма да го екзекутирате, докато не приключа снимките с него — изрече бай Шими много сериозно.
— Дадено.
— Вие ми спасявате живота! — провикна се пак ентусиазираният директор, като заприбира разграфените листове. — Знаете ли, побелях от тия филми. Веднъж да свърши и ще се пенсионирам. От двайсет и толкова години съм в кинематографията, все искам да се измъкна и все не мога. Отровил съм се с ацетон, така казват в студията. Тони! — викна той. — Стига си се завирал, където не ти е работа! — После се наведе към Мирски, многозначително се чукна с пръст по челото и зашептя: — От рождение си е такъв, горкият, ама не е лош, помага ни, изкарва си по някой лев. И даже се интересува от техника, все около апаратите се върти.
— И бузата ли му е така подута от рождение? — попита Добрев.
— Ами! Напердаши го майка му. Редовно го пердаши, клетия. Вчера, като придружавал Сантяго Бим в хотела, направил някакви бели, напил се, а не бива да пие — получава припадъци, та майка му снощи му теглила още един пердах, едва го измъкнах от ръцете й… Та за какво говорех?