— Какво правихте там?
Той мълча секунда, сетне бавно отговори и явно лъжеше:
— Отидох да си взема пари. Бях загубил всичко, което имах у себе си.
Добрев показа камата със сребърната дръжка.
— Виждали ли сте я?
— Разбира се. Камата на Сантяго Бим. Вчера я снимах в детайл и я опипах от всички страни. Нищо чудно да откриете върху нея и следи от моите пръсти.
Сега не лъжеше, но сведението беше без значение.
— Камата е била задигната от стаята на мистър Брук през време на почивката — каза Добрев.
— Господа, кълна ви се в живота на майка си, че не зная нищо за това убийство.
Този път и думите, и вълнението, с което бяха изречени, бяха искрени.
Мирски взе от масичката стодоларовата банкнота, същата, която бях получил от крупието, и я показа:
— Тази банкнота ваша ли е?
— Откъде мога да зная? Всички пари са еднакви.
— Тази банкнота вие сте загубили снощи в играта.
— Възможно. И какво от това?
— Тя е фалшива.
Като че го удариха по диафрагмата, толкова Фернандес изведнъж се смали. Погледна безпомощно наоколо, изкара кърпа и обърса брадясалото си лице, по което се стичаха капки пот.
— Не знаех — прошепна той, — действително не съм знаел.
Беше искрен.
— Кой конкретно ви я даде? — попита Мирски.
— Не помня… Нне помня… Може би бай Шими… — Пак лъжеше. Отклони очи към прозореца и оттам — далеч зад морето, и те станаха още по-мътни и зли. Няколко секунди той сякаш не беше в стаята.
— Препоръчвам ви да си спомните — каза Мирски, — иначе ще бъда принуден да ви задържа за разпространяването на фалшиви долари.
Габриел Фернандес си излезе със същия отсъствуващ поглед и мръсен бял смокинг.
— Николай — попита шефът, — как ти се струва този приятел?
— Той знае откъде е получил банкнотата — отвърнах аз, — той знае също кой му е дал и другите пари, с които вчера плати моята почерпка в бара, но не е знаел, че са фалшиви.
— И аз мисля така. Дръж го изкъсо, не го изпускай от очи. Имам чувството, че той ще си потърси човека, за да иска сметка от него. Видя ли лицето му, когато говореше? Разтворена книга… Е, хайде, да влезе последният, че става късно. Другарката Дафна сигурно става нетърпелива.
5. Робинзон Голдсмит и една забравена
Робинзон пристъпи напред тежко, без желание, с вяло отпуснати едри ръце. Очите му бяха зачервени от безсъние, пурата му, с цял пръст пепел, висеше на устните му. Сдържано съобщи данните за себе си: 55-годишен, собственик на гараж в Чикаго, в България идва за втори път.
Добрев вдигна чаршафа:
— Познавате ли го?
Голдсмит се приближи до мъртвеца, дълго стоя приведен над него, сетне изведнъж се разтърси от сдържани ридания. Беше угнетяващо да се гледа този огромен мъжага да плаче с почти женски сълзи. Добрев го изчака да се успокои и го покани да седне:
— И тъй, виждам, че го познавате.
— Да… Отдавна. Той ми е… той ми беше приятел.
— Откога?
— Още от четирийсет и пета… От Донерхаузен.
— И вие ли лежахте там?
— Не. Аз влязох в лагера със своя танк. Заварих Лорда полумъртъв в една барака, с гноясали рани на гърба. Малко преди това есесовците го бяха инквизирали — беше обвинен, че е помагал на свои сънародници да избягат с подправени от него документи… Не зная — известно ли ви е с какво се е занимавал Лорда в лагера?
— Известно ни е — глухо продума Мирски.
— Той знаеше да прави само това, а аз — да карам танк и да убивам хора и нищо друго… Цели три години бях в армията…
И Голдсмит продължи без подканване, почти шепнешком, като от време на време млъкваше, за да си поеме дъх.
— … Привързахме се един към друг, върнахме се заедно в Чикаго, заедно търсихме работа. Аз можех да стана шофьор, но не желаех — моторите ми бяха дошли до гуша. Него пък го канеха да се върне в цинкографията, но също отказа. В Щатите тъкмо се разгаряше следвоенният бум. Всички печелеха… Решихме и ние… Тогава той ме научи на своя занаят…
Голдсмит пое дълбоко дъх:
— После го изгониха от Щатите… Аз пък успях да си купя един гараж… Пишехме си, а миналата година той ме покани да дойда тук, казваше, че страната му се е променила и че непременно трябва да я видя. Дойдох, хареса ми. Действително ми хареса — настоя той, сякаш не му вярвахме. — Тази година дойдох пак. Две седмици прекарахме заедно на Слънчев бряг, но той трябваше да се върне на работа в София. Вчера сутринта неочаквано ми се обади по телефона в „Рубин“, даде ми среща в бар „Гемията“. Отказа да ме посети в хотела, беше разтревожен, мислеше, че е преследван от полицията.