— Милицията — поправи го честолюбиво Добрев.
Голдсмит млъкна с поглед, впит в издутия чаршаф зад завесата. Гърдите му свиреха като повредени мехове, не му достигаше въздух. Разказът явно го вълнуваше. Уверен бях, че говори истината. По знак на Мирски лейтенант Данкин донесе чаша коняк, който американецът жадно глътна. Това като че му възвърна самочувствието.
— И какво ви съобщи Лорда в „Гемията“? — попита Добрев.
— Той ми разкри, че предната нощ е бил арестуван и че го подозират във фалшификация на долари.
Той пак млъкна и последователно изгледа тримата, които го слушаха с нескрит интерес: не знаеше как да продължи, опасявайки се навярно да не ги обиди.
— Той смяташе, че полицията… хм… искам да кажа милицията, му гласи клопка. Показа ми една банкнота от сто долара, явно фалшива, която била подхвърлена в неговия дом при обиск в негово отсъствие. Беше много оскърбен, че това нещо е било извършено със знанието ма негов приятел, сълагерник от Донерхаузен.
Мирски не трепна, но аз почувствувах удар по слабините.
— Прегледахме банкнотата. Спомням си номера й: B 28.333. Трябва да ви кажа, че на земята няма по-голям специалист на фалшиви пари от Лорда. Той реши, че такава банкнота може да бъде направена само в Щатите — толкова добра беше тя. Пък и хартията беше наша, то си личеше от пръв поглед. Лорда поиска съвет от мен, желаеше да му помогна да огледаме летуващите тук американци, тъй като при разпита в милицията узнал, че източникът на парите бил на Златните пясъци. Трябва да ви кажа още, че Лорда познаваше лично едва ли не всички видни фалшификатори в Америка.
— Нима се е надявал да срещне някого от тях тук?
— Да. Това беше отчаяна надежда, но Лорда беше много отпаднал и объркан, не виждаше никакъв друг изход. Той искаше на всяка цена да се реабилитира пред своя приятел от милицията, да отхвърли подозрението от себе си.
Мирски пак не трепна. Затова пък аз вече се задъхвах.
Голдсмит продължи:
— Да ви кажа обаче откровено, аз мисля… да, уверен съм дори, че Лорда е дошъл тук преди всичко заради мен. Смятал е, че фалшификаторът съм аз или че най-малко разпространявам фалшиви пари… Точно така. Не ми го заяви открито, но го прочетох в очите му. Малко преди това му бях дал няколкостотин долара. Навярно е смятал, че и те са фалшиви. Не остана време да го разубедя… А иначе излезе прав.
— Тоест познал някого, така ли?
— Да. Това стана веднага след срещата ни в бар „Гемията“. Бяхме вече тръгнали с моята кола към бензиностанцията, когато той съзря на автобусната спирка край Дома на журналистите някакво познато лице. Беше до немай-къде изненадан и дори зарадван, като че е открил търсения човек.
— Жена или мъж? — попита Мирски.
— Не зная. Нямаше време за разговори. Лорда, много възбуден, веднага ме накара да понамаля, скочи в движение и се втурна подир някакви хора, които бяха слезли от автобуса и се отправяха към плажа. Сред тях имаше мъже и жени. Аз пък продължих към бензиностанцията, тъй като още по пътя забелязах, че сме следени, навярно от милицията. Това ме накара да направя една дълга разходка из околните шосета. Смятах… хм… че по този начин помагам на Лорда. Оттам нататък загубих следите му.
— Съвсем?
— Не, не съвсем. След като се върнах в хотела, аз дълго чаках вест от него. Звънна едва към десет, тъкмо вечерях в ресторанта. Беше кратък, явно не искаше да даде подробности по телефона. Каза ми, че открил нещо много важно, че има нужда от моята помощ, и ми определи среща за 23,30 пред хотел „Рубин“.
— Защо такъв късен час?
— Зададох му същия въпрос. Той ми каза, че щял да се поразходи донякъде, където очаквал да намери най-важното. Какво точно, не ми каза.
— Да е споменавал наименованието „Блек бърд“?
— Не. Никакво име не спомена. От мен поиска само да наблюдавам кои американци в хотела и наоколо имат червени бански чанти от пластмаса. Това беше всичко. След това в казиното, точно в 23,25, аз поисках почивка, излязох пред хотела, чаках двайсет минути. Лорда не се яви. Какво стана по-нататък, знаете.
Той въздъхна дълбоко, изтри с пръсти кървясалите си и насълзени очи, опита да запали пурата, не успя. Добрев му поднесе запалка.
— Мистър Голдсмит — проговори Мирски и чувствувах как с усилие изрича всяка дума, — искам да ви кажа, че напълно ви вярвам и че разчитам на вашата конкретна помощ, за да открием убиеца на вашия приятел. Видите ли, Лорда беше и… мой приятел. — И отсече: — Неговият сълагерник от Донерхаузен съм аз.
Американецът изненадано вдигна глава:
— Вие? Не разбирам… Защо тогава го провокирахте с банкнотата?