— А отделните думи имат ли си омоними? — попитах. — Или близки по произношение думи? Като блок, блък или нещо подобно?
Тя взе молива от ръката ми и изписа върху листа следното:
black — черно; block — път; bloke — тип; blacky — негър; bird — птица; birth — рождение; bard — поет; bard — броня; board — дъска; beard — брада; burden — товар.
— Толкова — каза тя. — Повече не зная. От тях можеш да си съчиниш каквито си искаш комбинации: черен-път; тип-поет; черна-брада; пън-певец; негър-птица и прочие. Но ако искаш да знаеш моето мнение, „Блекбърд“ е само кос и нищо друго. Е, може да е и черен роб. А сега лека нощ и прощавай, аз отивам в обятията на Морфей.
Гмурна се в леглото, сви се на кравай и мигновено заспа.
А аз не заспах, макар че дяволски ми се спеше. А може и да съм спал, ей тъй, седнал на стола, но с отворени очи и трескав мозък, в който непрекъснато се въртяха привидения и думи. Виждах разбърканите фигури върху шахматната дъска и всяка фигура беше ту Режисьора, ту Голдсмит, ту доктор Кречмър, ту Габи Фернандес… Виждах върху квадратите да подскачат като живи червената чанта, амфората, „Кента“, доларите, канията, ножът със сребърната дръжка, кутийките ЛСД… И чувах: „Познавате ли Лорда?“, и: „Какво сте правили снощи между 23,25 и 23,45“, и: „Казвам се Хомер Папатакис“, и: „Вдругиден подпалваме ранчото“, и: „Сладко пале“, и: „От рождение си е такъв, завалията“, и думи, думи, много думи и още „чернорождение“, и „пътброня“, и „типтовар“, и „черен роб“, и блекбърд, и блекбърд, и блекбърд, и боже мой! — какво наистина е Блекбърд? Защото нали трябва да отмъстим за Лорда! Но нима убиецът не е още заловен? Ах, нищо, нищо още не е решено. „Ник, аз много разчитам на тебе… И не се учудвай на нищо.“ Нима Робинзон Голдсмит не е X? Или той е само Y? Не, Робинзон Голдсмит е само убиецът. Ясна ли ти е картинката? А Блекбърд е фалшификаторът. И трябва да бъде открит. Ясно! Разбрах! Стига! Стига!
— Ник!
— Да? — огледах се аз замаяно наоколо.
— Аз няма да спя при тебе. Викаш. Уплаши ме.
— Не, няма вече. Извинявай.
Легнах при нея, закрих лице с нейните ухаещи на люляк коси, гушнах се в обятията й. Тя беше тук, топла, жива, тръпнеща; тя беше усмивката, радостта… И аз се приютявах в гърдите й от Лорда, от доларите, от ножа, от смъртта, от своята собствена неувереност, от незнанието и страха. И когато до сърцето ми достигаше туптенето на нейното сърце, аз се чувствувах по-силен, по-умен и нищо друго не съществуваше, освен тя и аз, освен ние двамата, и в гърдите ми се надигаше вик и шептях: „Ели, обичам те, обичам те“…
— Ник.
Вдигнах глава: лицето и бе бледо, очите — студени. Тя взе ръцете ми в шепите си — те също бяха хладни.
— Ник — рече тя беззвучно. — Ник, страх ме е.
— От какво?
И заедно с тия думи в съзнанието ми с трясък отново нахлу външният свят и топлината на нейните гърди изчезна, и смелостта ме напусна, и отново бях безпомощен и неумен. Въпреки това попитах и дори се усмихнах:
— От какво се страхуваш, Ели?
— Не знам… От всичко. От тия американци, от Робинзон, от Дафна, от Ричард…
— Те не са чак толкова страшни, Смехурче — казах, като прокарах пръсти по муцунката и, която никак не се смееше.
— Те убиха Лорда — прошепна тя и японските й очи бяха впити в тавана. Там тя виждаше ножа в гърба и плажа с белия павилион.
— Ще заловим убиеца и ще отмъстим — казах.
Тя обърна поглед към мен. В него имаше една категоричност, която ме уплаши.
— Ник — каза тя, — Ник, откажи се от тази работа.
— Как може, Ели, та това е задача!
— Не, не само от тази. Изобщо, от всички… Завинаги.
Отдръпнах се от нея, приседнах на леглото, загледан учуден в нея. Не питах дали говори сериозно — знаех, че няма и капка шега в думите й. Да се откажа от работата си, да оставя моя малък кабинет, да забравя Мирски, да се оттегля от целия този странен, отблъскващ и привлекателен свят на престъпници и техните преследвачи, в който живеех през последните години — това искаше тя!
— Но, Ели — казах, — Ели, ти разбираш ли какво говориш?
— Да, Ник, разбирам, Ник… Ник, мили! — прошепна тя и положи длани на бузите ми: — Ник, слушай: аз не желая да те видя някой ден с нож, забит в гърба.
— Глупости бръщолевиш.
— Не, това не са глупости, сам знаеш, Ник, това не са глупости. Аз… аз искам да живеем като всички хора. Аз… не съм никаква героиня… Аз съм само жена… Искам да си с мен, искам да имам дете от тебе, много деца… И искам баща им да си бъде в къщи.
Изведнъж се видях в неголяма стая; на едното ми коляно се подрусва момченце, на другото — момиченце, над мен на въженце висят пеленки; Ели, по престилка, изнася гърнето… Шерлок Холмс в лоното семейно!