Но тръгнах.
Стигнах до първата преградка. Примрял от атавистичен ужас, аз затворих очи, преметнах крак върху желязото, плъзнах се по корем над него и се прехвърлих оттатък. Поех дъх, отворих очи: намирах се пред вратата на Ели. Тя беше гърбом към мен и си чистеше обувките. Изтичах на пръсти, опрях до втория парапет. Устните ми бяха вече сухи като шкурка. Ръцете ми трепереха независимо от мен, против волята ми, въпреки разума ми. Повдигнах се, прехвърлих крака, плъзнах корем върху желязото, стъпих на цимента: бях пред втората врата. Поуспокоих дишането си и внимателно надзърнах през спуснатото перде: Ричард Брук се въртеше пред огледалото в напетия си траперски костюм.
При прехвърлянето на третата преградка край мен префуча гларус, а може да бе пеперуда или само вятърът, но полъхът едва не ме катурна. Сградите, морето, небето, плажът — всичко се завъртя около мен. Ушите ми писнаха, чувствувах как устните ми се напукват. Затворих очи, вкопчен с цялото си същество за перилото, а в главата ми, кой знае защо, изведнъж изгърмя: „Puppy! Пупи!“ И гласът, който гърмеше, беше женски.
Стъпих на цимента. Вдъхнах въздух, обърсах грапавите си устни. Боботенето в главата ми се поуталожи, но женският глас продължаваше да пее, и то съвсем, близо, зад вратата: бях пред стаята на Дафна. Пееше тя, пееше тихо, с дълбок гръден глас, на английски и аз долових само: „Puppy love is the most beautiful love“. Пееше и се преобличаше, но в този момент аз не изпитвах никакво желание да се вглеждам в каквато и да е жена, а още по-малко в Дафна. Продължих. Прехвърлих и последната преградка, преследван от тихото: „Puppy love is the most beautiful“…
Бях пред стаята на Режисьора. Затаих дъх. Долу, в дъното на пропастта, шумеше морето, над мен крещяха чайки, отсреща се извисяваше елегантната фасада на хотел „Глобус“, далече оттатък беше Босфорът… Успокоих сърцето си, пооправих очилата на носа, сетне бавно пристъпих към вратата. Беше затворена. И вътре нямаше никого. Леглото беше разхвърляно, коженият куфар — отворен, върху нощната масичка лежеше кутийка ЛСД, до кутийката — бяло хапче. Дочу ми се глас, като че някой говореше. Долепих ухо на стъклото. По-навътре, изглежда, в банята, някой бодро си тананикаше. Въпреки отвратителния си слух можах да установя, че беше гласът на мистър Холивуд и че този глас си припяваше същото онова „Puppy love is the most…“
Не спеше мистър Холивуд!
Върнах се по същия път, но нямах вече нито сили, нито смелост да стигна до края на тази убийствена за мен голгота и ни жив, ни умрял нахълтах при Ели.
— Ник, откъде пък падна ти? — възкликна тя. — И защо си тъй блед?
— Нищо — рекох. Гласът ми бе неузнаваем: само някакъв безцветен дъх: — Исках да видя как се влиза през балкона. Ели, какво е точно на български: „Puppy love is the most beautiful love?“
— „Първата любов е най-прекрасната любов“. Но откъде ти е хрумнало това изведнъж?
— Ей тъй — казах, — аз пък мислех, че става дума за палешка любов. Хайде да вървим да обядваме.
— Няма ли да се обръснеш поне?
— После. Имам чувството, че съм ял преди милион години, и то ориз с вода.
— А пък аз си мислех, че ти е харесало.
— Разбира се, много ми беше вкусно. Дай да те целуна.
Бях доволен от себе си.
Много.
Не се чувствувах пале.
3. Една интересна следа
Прохладният хол беше пълен с народ, шумен, гол, слънчасал.
Новите ми американо-български приятели също бяха тук и продължаваха да коментират чудноватото появяване на канията в стаята на Ричард Брук. Бяха във веселите си работни дрехи — протърканите платнени панталони, мексиканските шапки, римските сандали. Кети Браун държеше под мишница дебела книга, навярно сценария, а Любомир Соколов, наречен още Орлово око, загрижено прелистваше тетрадката с ролята и мърмореше под носа си английски изречения. Нямаше го бай Шими. Нямаше го и неговия Тони.
Затова пък върху кръглата масичка, там, където заранта седеше момчето, бяха останали следи от неговата дейност: десетки ластовици от сини, зелени, червени салфетки — всички еднакво изящни с продълговатите си стреловидни криле.
Малко по-далеч, до прозореца, където бях забравил блока си, стоеше Фернандес и с особено внимание разглеждаше някакви салфетки. Приближих се, надзърнах. И едва не подскочих от изненада: от квадратните хартийки ме гледаха моите собствени скици на Дафна Флеминг или по-точно — моята единствена скица на Дафна, онази, която бях направил предния ден, докато чаках Голдсмит, но размножена в десет, в двайсет екземпляра, абсолютно еднакви, сякаш някой ги бе копирал с индиго или им бе направил фотокопия. Но те не бяха нито копия, нито снимки: всички до една бяха изрисувани с молив, молива, който Фернандес въртеше в десницата си.