— Гуд — казах аз. Вери гуд, май френд.
Той ме изгледа малко учудено.
— Йес — отвърна той, — много добър.
Тази негова самохвална реплика ме поозадачи, но все пак му простих: помислих си, че Габи Фернандес трябва да е отличен художник, щом като е успял за няколко минути да направи толкова много и такива съвършени копия на моята скица. Впрочем много от големите кинооператори са и добри художници; те са големи оператори, защото са добри художници.
— Може, моля? — попита той, като сгъна листчетата и направи жест, че иска да ги прибере в джоба си.
— Плииз, защо не, твои са си — казах, но все пак издърпах две-три от ръката му. — За мене, а? Сувенир!
— О кей! Сувенир. Моля, автограф.
И ми пъхна молива в ръката. Разбрах: подписах се на един от неговите екземпляри. Сетне върнах молива и го накарах да се подпише върху един от моите. Той се поучуди, но въпреки това драсна автографа си върху хартията.
И като приключихме с любезни усмивки нашия красноречив диалог и прибрахме изрисуваните и подписани листчета в джобовете си, ние отидохме да обядваме.
Докато чакахме супата, аз влязох в телефонната кабина и звъннах на Добрев. Капитанът ме посрещна с поток от слова, с който подробно ме осведоми, че Голдсмит още спи, но че скоро ще го разпитат. Едва успях да го прекъсна, за да му съобщя за загадъчния скок на канията на Ричард Брук, в резултат на което той отново започна да възклицава и да ми разправя за един свой приятел, който… И отново го прекъснах и му казах, че „Блекбърд“ е кос, а в преносен смисъл — черен роб, и на това той отвърна само с едно „О!“ и затвори телефона.
Оттам веднага прескочих до дирекцията на Балкантурист и поисках списъка на заминалите предния ден летовници от хотелите на Златните пясъци. Бяха няколкостотин имена. Направо потърсих на буквата П. Там имаше 17 имена, от които четири женски: Паула, Прасковая, Патриция и Поликсена. Прасковая елиминирах веднага — тя беше краварка от Тамбовска област, героиня на социалистическия труд, изпратена за награда на морска почивка. Паула също отпадна — тази падуанска бабка на 72 години едва ли можеше да направи щастлив човек като Габи, съгласно нежното обещание на онази П. от писмото. Оставаха Патриция и Поликсена. И двете бяха на трийсетина години, но Поликсена Берис беше неомъжена, а Патриция Джексън семейна, затова пък от Ню Йорк и до вчера е заемала стая в хотел „Бисер“. Без да се бавя, предадох данните на Добрев с молба да провери коя от двете е отпътувала вчера в 18,30 за Истанбул с „Чанкая“ и веднага се отправих назад към ресторанта.
Пътем извадих от блока салфетките със скицата на Дафна. Наистина, не можеше човек да не се възхити на изключителното съвършенство на копията. Имах даже чувството, че те са по-хубави от оригинала: линията беше по-ясна, по-отчетлива, по-сигурна, без никакви колебания на ръката — този Габи беше голям майстор.
И както се наслаждавах на моето размножено от чужда ръка произведение, на повърхността изплува мисълта, която предпазливо се мъчех да потисна в себе си: фалшивите банкноти също се размножават и копират от отлични художници! Тя повлече след себе си и други мисли: за Фернандес и за неговата стодоларова банкнота, проиграна в казиното; за смущението му снощи при разпита; за неговия отказ да съобщи от кого е получил доларите; за опита му преди малко да задържи за себе си всички салфетки със скицата… А и отпечатъците на неговите пръсти по камата!
Като че всичко съвпадаше: един американец, кинооператор по професия и отличен художник, идва в България. Той носи със себе си купища камери, фотоапарати, копирни принадлежности, химикали, лента, хартия и всевъзможни други прибори, които повече или по-малко принадлежат към професията и които необезпокоявано минават през митницата. Той се завира в някое глухо място и започва производството на долари. Малка част от тях разпространява сам или чрез свои колеги в страната, останалите изпраща в чужбина в една червена чанта по русата жена П, която е Поликсена или Патриция. По някаква случайност Лорда попада по следите му и Габриел Фернандес го премахва… Какво по-просто от това? Та нали винаги изключително заплетените на пръв поглед престъпления след разкриването им се оказват по детински прости? Нали за това свидетелствува и цялата художествена криминална литература — от Конан Дойл до Сименон?
И все пак, мислех си аз, има в моите умозаключения нещо, което накуцва. Всичко е прекалено очевидно, за да бъде вярно. Ако фалшификаторът е наистина Фернандес, то той няма да тръгне да се разхожда с подправените пари в джобовете си и няма да сее по хотелските холове улики за своята дейност. Да, тъй е, но нали рано или късно всеки престъпник извършва поне една грешка, която го издава, онази, прословутата фатална грешка? Практиката обаче подсказва и друго: прекалено многото улики, струпани върху един човек, са твърде често добре комбинирана машинация на истинския престъпник, или както „конкретно“ би се изразил шефът — разбъркване на фигурите върху дъската. Освен това къде по дяволите в цялата тази история остава „Блекбърд“? Какво общо има между този абстрактен и идиотски кос и село Захариево, ако допусна, че затънтената дупка, в която Фернандес фабрикува доларите си, е Захариево? И накрая — къде в тази моя схема се вмества арестуваният Голдсмит?