Тъй или иначе, държах поне още една фигура в ръцете си. Пионка или царица, тя можеше да ме отведе до друга вярна следа, стига да бъдех кадърен да направя с нея верния ход. Следователно — оставаше ми да не изпускам от очи Фернандес, пък и другите кинаджии. Следователно налагаше се да замина с тях за село Захариево.
В ресторанта бифтекът не беше още сервиран и доктор Кречмър пускаше хапливи духовитости по адрес на ориенталската бързина на нашите келнери. Седнах между Елина и Фернандес. И веднага забелязах две промени.
Първата у мистър Холивуд: той седеше на обичайното си място до Дафна Флеминг, но като че не бе същият човек отпреди пет часа. Нито следа нямаше от болезнената восъчност на лицето, нито белег от мъртвилото в зениците, от неподвижността на тялото. Този скелетообразен мъж бе отново оживял, на бузите му имаше руменина, в очите — хумор, в движенията — артистичност: ЛСД бе извършило своето. В зависимост от дозата въздействието му щеше да трае шест, десет, двайсет часа и след това Режисьора отново щеше да се превърне в отрепка. Засега обаче той флиртуваше с Дафна и си тананикаше онази „Puppy love is the most beautiful love“. За изчезналата от неговия куфар кания дума не продума.
Втората промяна бе от друго естество: на масата седяха бай Шими и Тони. Изглежда, бяха вече яли, защото само смучеха със сламки оранжада. Бай Шими разказваше на чудовищен английски език още по-чудовищни сексуални вицове, на които гръмогласно и пръв се смееше той. Вниманието ми бе мигновено приковано от Тони. Забелязах, че щръкналите му уши не са вече толкова червени и че отокът край бузата му е спаднал. Затова пък разноцветните му очи бяха забити в питието, и не обръщаха внимание на нищо друго. Само късите му дебели пръсти непрекъснато шаваха и несъзнателно строяха с вилиците, лъжиците, ножовете и чашите някакъв механизъм, конструкция или нещо подобно, което даже можеше да се приеме за модерна скулптура.
Не откъсвах поглед от тия странни ръце, които като че образуваха отделен от цялото тяло организъм, живеещ свой самостоятелен живот — толкова те нямаха нищо общо нито с уродливото тяло на момчето, нито с неговото полумъжко-полуженско лице. Те пипаха бързо, ловко, местеха, дигаха, сваляха, прикрепваха околните предмети, издигаха някаква своеобразна постройка, която вече заемаше цялото пространство пред него и бай Шими. И колкото повече растеше конструкцията, толкова повече се променяше и лицето на Тони — то ставаше съсредоточено, силно, даже умно: една метаморфоза, която бях вече забелязал сутринта в хирургическия кабинет на поликлиниката.
Усетих нечий поглед върху себе си, вдигнах глава. И срещнах погледа на доктор Кречмър — някак си загрижен, неспокоен. В следния миг той замахна и разруши конструкцията на Тони. Лъжичките и чинийките със звън се разпиляха по масата. Момчето се сви като куче, шибнато с камшик, очите му подивяха и заприличаха на очи на подгонено животно. Докторът прошепна нещо на английски на бай Шими, който стана и потупа Тони по рамото:
— Хайде, ставай, не ти е мястото тука! Чакай вънка в колата.
Момчето послушно се изправи и бавно закрачи към изхода със своите огромни обувки и дълго палто, прегърбен, с голям задник, без врат. Напомняше плашило сред лозе.
— Все такива ги прави — обясни ми бай Шими, като се извиняваше. — Уж да го подресирам малко и да го въведа сред хора, ама на, не може да си владее лапите. Все ще вземе да майстори нещо или ще се напие, или пък ще се натъркаля по земята като прасе.
— Епилептик ли е?
— Нещо такова, припадъци някакви. Докторите не могат да установят точно. Така поне твърди майка му. Казват — хермафродит. Какво да правиш — природа!
— Какви са родителите му?
— Баща му е умрял отдавна. Селянин трябва да е бил. Но майката не ми се вижда много нормална. Ако не друго, то много е проклета.