— Не може ли да говори Тони?
— Може, но повечето мълчи. Понякога ще каже няколко думи — хляб, вода, крава, шапка — каквото му е нужно. Де да бяха всички такива, а?
— А да чете и пише?
— Къде ти! Майка му ми разправяше, че го пратила в първо отделение, но останал той в клас само два-три дни и се върнал разреван. Децата го биели, подигравали му се; не го понасяли и учителите, а и сам той нищо не възприемал, държал се като зверче, криел се от хората. С една дума — нещастие!
Бай Шими тъжно въздъхна, но си глътна остатъка от оранжадата. До него доктор Кречмър равнодушно дояждаше сладоледа си. Имах обаче чувството, че ни слуша, макар и да не разбираше и думица от нашия разговор.
— Какво работи? — попитах.
— Какво може да работи такъв дегенерат? Понякога пасе козите, цепи дърва — много е силен! — копае ями. А от два месеца, откакто сме в Захариево, хванахме го да ни помага: пренася декори, релси, материали, катери се по скалите и гледа какво работим. Да го видите само как зяпа при снимки! Обикнаха го момчетата от продукцията, пък и добър си е той, каквото си е право — право. Само когато го прихванат, изчезва по два, по три дни. Никой не може да го задържи. Скита по скалите или пък си лежи горе. Но си е кротък, никому зло не прави и ни е кадемчето на филма. Понякога даже го използуваме за дубльор. Нали ги знаеш звездите, не обичат да си излагат кокалите при опасни сцени… Даа, такива ми ти работи. Та за какво говорех?
— За Тони — рекох.
— Не — каза той и неочаквано се обърна към хората около трапезата. — Ама хайде бе, мистъри, няма ли край вашия обед? Ще изтървем слънцето.
И с подчертана фамилиарност потупа Режисьора по рамото:
— Хайде-хайде, мистър Холивуд, ставай!
— Окей, Шими! — отвърна весело Режисьора.
— Окей-мокей, ама планът си тече, а ние къде сме? Петдесет и три полезни метри ни чакат до довечера, ънтерстенд?
— Ънтерстенд — рече Режисьора и стана.
Изправих се и аз:
— Другарю Шими…
— Бай Шими — поправи ме той великодушно.
— Бай Шими, ще ми разрешите ли да дойда с вас? На мен и на моята годеница? Аз съм художник и никога не съм присъствувал на филмови снимки. Имам кола.
— Ама, разбира се — отвърна той. — Само че днеска няма да е интересно. Само едно убийство. Виж, вдругиден, когато подпалим ранчото… Ще има триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Но нищо, елате и сега. И няма нужда да взимате кола, има място в нашия автобус.
Благодарих и заедно с Ели последвахме групата навън. Когато колата потегли, видях доктор Кречмър да стои пред вратата и да ни маха с ръка. Не знам защо, имах впечатлението, че моето отиване там не му се много харесва.
4. Посвещение в седмото изкуство
Село Захариево се намира само на дванайсет километра от Златните пясъци, сред последните склонове на Балкана, там, където планината почти се слива с морето. В този край стъпвах за първи път и трябва да призная, че той ме порази със своето сурово величие и интимна нежност. Напълно разбирах защо филмовите работници са дошли да снимат чак тук. Едва ли другаде в Европа може да се намери такъв дивен природен декор за създаването на приключенски каубойски филм.
Представете си огромен планински циркус с широко дъно. Долу, в самия център — идилично селце с червени керемидки и китни градини; вляво — прозрачна брезова горичка; до нея — кръгло езеро с кристално бистра вода. И наоколо, високо до облаците — скали, скали, извисяващи се като фантоматични каменни конструкции, надхвърлящи въображението на Салвадор Дали. Имаше стройни небостъргачи като Емпайър Стейт Билдинг, имаше юмруци, заплашително насочени към небето; имаше сгърчени женски фигури с деца на раменете, озъбени вълчи муцуни, стреловидни ракети, готови да отлетят, вкаменени светкавици, двугърби камили, старовремски бойници… И всички мрачни, черни, застинали като вечни стражи около селцето, като гигантски каменни замъци, и само при залез слънцето позлатяваше техните върхове и хвърляше отраженията им в изумрудените води на езерото. Струваха ми се непристъпни, а по нащърбените им склонове можеха да се отгатнат дупки и пещери.
Още с пристигането си в селцето бай Шими и хората му мигновено ме забравиха. Всеки се залови за работата си и Ели и аз можахме да се огледаме.
В първите минути бях малко слисан — толкова всичко в това село бе двусмислено и объркващо. През мегдана край селсъвета минаваше улица на градче от Дивия запад — Аризона или Уайоминг, с ниските дървени сгради на кръчмата, банката, бръснарницата, хотела и редакцията на вестника и разбира се, с дилижанса, такива, каквито ги знаех от толкова уестърни. По улицата се разхождаха каубои с пищови на бедрата, пушеха „Родопи“ и си разказваха, че днешното зеле в стола е било отвратително.