Стотина метра по-далеч, край езерото, беше разположен романтичният стан на индианците с вигвамите от романите на Майн Рид. Индианците носеха величествени орлови пера на главите си и играеха белот. Индианките пък си седяха край огньовете и си лъскаха маникюра, а в средата на стана се издигаше, както се полага, дирек за връзване на белоликите пленници и за тяхното евентуално скалпиране. И всички тия индианци бяха с удивителни български лица въпреки шарениите, с които се бяха наплескали.
Елина сновеше с игриво учудване сред целия този чаровен свят от шперплат и петльови пера (орловите очевидно не достигаха) като Алиса, попаднала в страната на чудесата. И не ми говореше и виждах как иска да забрави снощната тягостна сцена, в която тя бе дала простор на еснафската си стихия (дълбоко зарита може би във всяка женска душа).
Аз обаче търсех друго; макар че и моето сърце на стар филмов запалянко не остана безчувствено към тази примамлива атмосфера. Давайки си вид, че зяпам, и с блок в ръка влязох в селското училище, превърнато в база на продукцията. Дворът беше пълен с коли, релси, вагонетки, кранове, прожектори, над които се потяха техници. Стаите пък бяха превърнати в канцеларии, гримьорни, гардероби и складове за снимачна апаратура.
Тук и срещнах моите приятели. Дафна пред огледалото бързо се подмладяваше и се превръщаше в прелъстителна певица от нощен saloon на Дивия запад, където каубоите плащат с торбички златен пясък и стрелят с пищови по полилеите. Любомир Соколов ставаше индианският вожд Орлово око, със суровото и благородно лице на обречен мохикан. Ричард Брук беше готов още в хотела и сега само му рисуваха плътни устни и вити вежди, които го правеха безумно смел, красив и малко жесток — Сантяго Бим.
Отворих една врата с картонче „оператор“ и надникнах. Беше стая, натъпкана със сандъци, касети, кутии, части от кинокамери. В ъгъла, гърбом към мен и приведен напред, седеше Габриел Фернандес. Беше пъхнал ръце в един чувал и подреждаше нещо в него. Беше толкова погълнат в работата си, че ме усети едва когато застанах зад него. Той рязко се обърна. За миг в черните му като маслини очи премина уплаха, но като ме позна, се поуспокои:
— Ало, Ник! — каза той приветливо. — Как си? Добър?
— Много съм добър — отвърнах и посочих апаратите наоколо: — Кино интересно?
— Аа!… — вдигна той пренебрежително рамене. — Добър кино Айзенщайн и Чарли Чаплин. Кино Фернандес недобър. Кино Фернандес бизнес. Фернандес много долари, Фернандес не кино. Разбира?
— Разбрах — рекох. — Ако имаш много долари, ще се откажеш от това занимание. Ама откъде долари, а?
Както и трябваше да се очаква, той не разбра думица от моя остроумен въпрос и продължи да бърника в чувала. Бях ужасно любопитен какво ще излезе от тоя фокус. Най-после той измъкна ръце и много предпазливо изкара една касета за филмова лента. Направи ми обаче впечатление, че веднага влезе в съседната стая, остави чувала и касетата там и като излезе, заключи със секретен ключ.
— Хайде-хайде, амиго! — каза той и ме потупа по рамото.
В двора той веднага се присъедини към помощниците си, които изнасяха тежката камера.
Продължих своята разходка из коридорите на училището. На втория етаж прочетох: „Дирекция на продукцията.“ Влязох. Вътре имаше само две бюра, два стола и една желязна каса. Пред едното бюро седеше бай Шими, пред другото, ако се съди по парите, които броеше със светкавична бързина — касиерката.
— О, Николай, здрасти! — приветствува ме сърдечно бай Шими, гълтайки половината от думите. — Е, какво, запознаваш ли се с нашия занаят, или както му викат — седмото изкуство? Каторга, а не изкуство. Как ти се струва номерът, който ми изиграха звездите? Половин ден на вятъра в спане и пиене. Сега ще трябва да наваксваме. Виждаш ли тия черни косми на главата ми? Помни ми думата — до довечера ще побелеят и те. Да свършим филм и ще си подам оставката…
Докато бай Шими ругаеше седмото изкуство, което обаче здравата го държеше в целулоидните си вериги, аз наблюдавах касиерката. Броеше долари. След като ги преброи, тя записа нещо в тефтера си, прибра ги в касата, която заключи с два ключа — сейфът беше от ония солидни стари железни сандъци без шифър, но с двойни ключалки.
Утеших, с каквото можах, бай Шими, казах му да не бърза да си подава оставката, с което той веднага се съгласи, и излязох. До края на коридора имаше още една врата. На картончето пишеше „Кети Браун — асистент-режисьор“. Огледах се — в коридора нямаше жива душа. И като последен шпионин, аз се понадигнах и надникнах през прозорчето. Едва не ахнах: вътре, пред широка маса, седеше Кети Браун; върху масата лежаха пачки долари (тях вече можех да позная от километър разстояние, и то със затворени очи), една кама — като онази, и още нещо, което не успях да разгледам добре, защото Кети го закриваше с тялото си, но което приличаше на оръжейно дуло.