Започна дълго гласене на камерата и осветлението. Макар и посред бял ден, два мощни прожектора хвърляха бледи лъчи върху актьорите, които се въртяха във всички посоки, докато попаднат в нужното на оператора положение. Сетне пуснаха един пропелер, който правеше вятър и развяваше героично русата коса на Сантяго Бим. Режисьорът мълчаливо наблюдаваше през визьора.
Наоколо се бяха насъбрали всички дечурлига на селото и заедно с тях всички кучета. Както и трябваше да се очаква, едно куче залая, после друго и това стана причина бай Шими да закрещи:
— Ама няма ли тука организатори бе? Кой пак пусна тия песове? Ще ви лепна аз една глоба, та да запомните кой е бай ви Шими!
Организаторите се разтичаха да гонят кучетата, настана тишина и в нея прозвуча мекият глас на мистър Холивуд:
— Хайде-хайде!
(През последните години „хайде-хайде“ се превърна в онзи универсален израз от българския речник, който на всички чужди езици е в състояние да дефинира една безкрайно широка гама от понятия: начало, край, радост, скръб, нежност, отчаяние, възторг, любов, омраза и какво ли не още, единствено в зависимост от интонацията, с която е изречен.)
Репетицията започна. Най-напред камерата хвана върха на черния каменен рид, бавно се плъзна надолу и стигна до двамата актьори. Пропелерът се завъртя, косата на Сантяго Бим се развя, той каза:
— Няма ли моят брат Орлово око да ми помогне да намеря съкровището?
Орлово око с достойнство поклати глава:
— Нека моят бледолик брат знае: съкровището на Черния рид принадлежи на прадедите на моите прадеди, които сега пасат бизони в небесните прерии. Който се осмели да се докосне до него, ще остане без скалп, преди да настъпи третото пълнолуние на зимата.
— Орлово око, брат мой — започна пак дипломатично Сантяго Бим, — ако вождът на команчите не желае да ми помогне, то неговият бледолик брат сам ще се изкачи по каменната стена.
Той направи движение към скалата, но го спря студеният вик на индианеца:
— Нима моят бледолик брат желае да се пресели при своите предци без скалп?
И ръката му слезе към томахавката.
— Орлово око, брат мой, върви си в своя вигвам — каза отстъпчиво Сантяго Бим. — Нека се разделим с мир. И в знак на приятелство приеми този дар, за да купиш много карабини за твоето племе.
И извади от джоба си сноп долари. Оскърбен до дън душа от този недостоен опит да купят неговата съвест, индианецът удари ръката му, викна „Не!“, доларите се разпиляха от вятъра на пропелера. Тогава Сантяго Бим вдигна пренебрежително рамене и изрече:
— Сбогом, брат мой. Аз тръгвам.
Обърна се, сложи крак върху една издатина на скалата…
В този миг над главата му изсвистя томахавката, той обаче успя да се наведе и секирата само олющи камъка. Не забелязах дори кога Ричард съумя да извие тялото си, да грабне камата от пояса и да я забие в гърдите на индианеца.
Орлово око безмълвно се строполи на земята. Бледоликият се огледа, видя, че никой не е забелязал убийството, стъпи на скалата и започна ловко да се катери нагоре. Но стигнал до метър и половина над земята, той скочи долу.
— Стой! — извика Режисьорът.
Мъртвият Орлово око стана и поизтупа праха от дрехите си. Аз пък си отдъхнах, а кучетата, които като мен се бяха увлекли от сцената, дружно залаяха в знак на одобрение.
Бях покорен от майсторството, с което двамата актьори изиграха сцената. И заедно с това порасна и уважението ми към тях. Не такова обаче бе мнението на мистър Холивуд. Той отиде при тях, започна нещо да обяснява и понеже Соколов много не разбираше от неговия бърз американски изговор, Режисьора взе, та изигра цялата сцена, като биваше ту Сантяго Бим, ту Орлово око. Зяпнах: това старче, което едва се държеше на краката си, буквално пред очите ми се превърна в горд индианец, готов с цената на живота си да запази съкровището на Черния рид; в следния миг пък беше смел трапер, който светкавично и с безпогрешен удар забиваше камата в гърдите на червенокожия…
… Видях плажа, белия павилион под луната, червените светлини на казиното, Лорда, който чака с кутия цигари в ръка, Режисьора, който крадешком се приближава зад него и със светкавичен и безпогрешен удар забива камата в гърба му…
А защо не? Защо не?
Мистър Холивуд се върна на платненото столче, вдигна визьора пред очите си и викна пак: „Хайде-хайде!“ Настана тишина, започна втората репетиция, сетне третата, а после първата снимка, втората, третата… Аз пък извадих молива и започнах да скицирам Режисьора: слаб, с полузатворени очи, критично наблюдаващ сцената, но картината на белия павилион под луната и на пристъпващия зад Лорда човек не ме напускаше.